Дъглас Престън - Черен лед

— Но това е невъзможно. Дори аз самият не знаех…

Глин махна с ръка.

— Не ви ли дойде на ум, че при анализирането на всички възможни пътища към провала и успеха, трябваше да вземем предвид и собствения ви психологически портрет? Ние знаем какво ще направите, още преди сам да сте узнали това. — Погледна към Макфарлън. — Сам настоя ли също да дойде?

Лойд само кимна.

— Разбирам. Работният катер на десния борд ще е най-подходящ. Той е най-малкият и най-маневреният. Уредил съм мистър Хауъл да ви откара. Освен това съм наредил да приготвят войнишки торби с храна, вода, кибрит, гориво, електрически фенерчета и тъй нататък — плюс, разбира се, приемоиндикатор за спътникова навигация GPS и преносими радиостанции за двустранна връзка с кораба. Предполагам, че ще искате Пъпъп да ви води?

— Ще се радвам да бъда полезен — рече Пъпъп и думите му прозвучаха така, сякаш ги бе изрекъл някой британски лакей.

Лойд погледна Глин, после — Пъпъп, и отново — Глин. След това избухна в печален смях.

— Никой не обича да бъде предвидим. Теб нищо ли не може да те изненада?

— Не сте ме наели да се изненадвам, мистър Лойд. Ще разполагате само с няколко часа дневна светлина, тъй че трябва да отплавате веднага, щом корабът пристигне в протока Франклин. Бихте могли да помислите да отложите за утре сутринта.

Лойд поклати глава.

— Не. Времето ми тук е ограничено.

Глин кимна, сякаш не бе очаквал нищо друго.

— Пъпъп ми каза, че на подветрения бряг на острова има малко заливче със сърповидна форма. Там катерът може да излезе направо на чакъла на брега. Но ще трябва да се разтоварите, а после и да се натоварите бързо.

Лойд въздъхна.

— Теб наистина те бива да лишаваш живота от романтиката му.

— Не — отвърна Глин и се изправи. — Само премахвам несигурностите. — После кимна към прозореца. — А ако желаете романтика, просто погледнете навън.

Пристъпиха напред. Макфарлън забеляза малък остров, който тъкмо се появяваше в полезрението им — по-тъмен дори от черните води, които го заобикаляха.

— Това, господа, е Исла Десоласион.

Макфарлън се вгледа по-внимателно със смесица от любопитство и растящо вълнение. Едничък сноп светлина се движеше над отвратителните скали и ту изчезваше, ту се появяваше, следвайки капризите на обгръщащата ги мъгла. Огромни вълни се разбиваха о каменистите брегове. Забеляза в северния край на острова двуострата скала на разцепен вулканичен кратер. В централната долина се извиваше дълбок глетчер, чийто леден център бе като полиран от вятъра: тюркоаз на фона на чернобелия пейзаж.

След малко заговори Лойд:

— Ей Богу, ето го! Нашият остров, Ели, на края на света. Нашият остров. И моят метеорит.

Чуха зад гърба си странен, тих кикот. Макфарлън се обърна и видя Пъпъп, който бе мълчал по време на целия разговор; сега той бе закрил уста с тънките си пръсти.

— Какво има? — попита остро Лойд.

Ала Пъпъп не отговори, а продължи да се смее, отстъпвайки с поклони назад, тътреше се към вратата, а пронизващите му черни очи продължаваха да фиксират Лойд.

След час танкерът навлезе в протока Франклин, който представляваше по-скоро залив с неправилна форма, окръжен от скалистите върхове на островите нос Хорн. Макфарлън вече седеше по средата на открития катер, стиснал здраво планшира, навлякъл неудобно голямата спасителна жилетка върху тежкото си яке и мушамата. Вълните, които бяха предизвикали неприятното клатене на „Ролвааг“, сега подхвърляха катерчето като детска хартиена лодчица. Старши помощник-капитанът Виктор Хауъл стоеше на руля, лицето му бе сбръчкано от съсредоточаване в стремежа му да поддържа курса си. Джон Пъпъп се бе изкатерил на носа и се бе проснал там като възбудено хлапе, стиснал здраво с ръце кнехтчетата на двата борда. През последния час бе изиграл на „Ролвааг“ ролята на импровизиран пристанищен пилот и изрядко изричаните от него команди превърнаха онова, което се очертаваше като трудно подхождане, в плаване, от което можеха да настръхнат косите и на най-опитните моряци. Сега лицето му бе обърнато към острова, а раменете му се бяха покрили с лек снежец.

Катерът подскачаше и се накланяше и Макфарлън стисна още по-здраво планшира.

Когато наближиха подветрения бряг на Исла Десоласион вълнението намаля. Островът се извиси над тях, верен на името си: от насипаните от вятъра снежни преспи стърчаха черни скали като строшени кокалчета на човешки юмрук. Появи се заливче, тъмно под сянката на издадена напред скала. Следвайки знака на Пъпъп, Хауъл насочи катера към него. На десет метра от брега той изключи хода и едновременно с това вдигна винта. Катерът се плъзна леко и се заби със стържене в обсипания с дребни камъчета бряг. Пъпъп скочи като маймунка, следван от Макфарлън. Той се обърна и протегна ръка да помогне на Лойд.