Дъглас Престън - Черен лед

— Четирийсет мили разстояние и приближава със скорост сто и седемдесет мили в час, госпожо.

— Разузнавателен самолет?

Хауъл се изправи.

— В такова време?

Подгоненият от нов яростен порив на вятъра дъжд забарабани отново по прозорците.

— Е, сигурно е, че не е някой любител с „Чесна“ — рече тихо Бритън. — Възможно ли е да е отклонил се от курса си граждански самолет?

— Едва ли. Единствените машини, които летят в тези райони са чартирани хидроплани. А и те никога не биха летели в такова време.

— Военни?

Никой не отговори. Чуваше се само воят на вятъра и тътенът на морето. В продължение на минута на мостика се възцари пълна тишина.

— Пеленг? — рече отново капитанът, този път по-тихо.

— Все още право към нас, госпожо.

Тя бавно кимна.

— Много добре. Мистър Хауъл, дайте общокорабна тревога.

Изведнъж от вратата на радиорубката се подаде радистът Банкс.

— Онази птичка там горе… това е вертолет на „Лойдс холдинг“.

— Сигурен ли си? — попита Бритън.

— Току-що проверих позивните му.

— Мистър Банкс, свържете се с хеликоптера.

Глин се прокашля. Макфарлън видя как той прибра сгънатото листче в джоба си. През цялото време на това внезапно оживление на мостика Глин не показа нито тревога, нито изненада.

— Мисля — рече тихо той, — че ще е най-добре да приготвим площадката за кацане.

Капитанът се вторачи в него.

— В това време?

Банкс се показа отново от радиоубката.

— Искат разрешение да кацнат, госпожо.

— Не мога да повярвам — извика Хауъл. — Та ние сме в средата на осембалов щорм.

— Мисля, че нямате голям избор — каза Глин.

През следващите десет минути на борда на кораба се развихри бурна дейност по подготовката за кацането. Когато Макфарлън се появи при вратата, водеща към кърмата, следван от Глин, един строг моряк им подаде безмълвно осигурителни колани. Макфарлън навлече широкия „ярем“ и го стегна. Морякът го подръпна, изръмжа одобрението си и отвори вратата.

Още щом Макфарлън излезе навън, силният порив заплаши да го изхвърли зад борда. С известни усилия закопча свободния край на колана си за външните перила и тръгна към вертолетната площадка. Тук бяха заели позициите си моряци от екипажа, които също бяха привързали коланите си към металните релинги. И макар корабът да бе намалил ход дотолкова, доколкото да не изгуби управление във врящите води, палубата се люлееше доста. Десетина прожектора светнаха изведнъж и осветиха периметъра — премигващи на пресекулки червени точици на фона на връхлитащата суграшица.

— Ето го! — извика някой.

Макфарлън присви очи и се вторачи в бурята. В далечината се виждаха очертанията на увисналия във въздуха огромен вертолет „Чинуук“ със запалени ходови светлини. Вертолетът подходи към кораба, като се накланяше ту наляво, ту надясно под напора на поривите. Някъде наблизо се чу алармен сигнал и серия оранжеви предупредителни светлини освети надстройката на „Ролвааг.“ Макфарлън чуваше грохота на вертолетните двигатели, които напрягаха сили срещу яростта на бурята. Хауъл крещеше нарежданията си през мегафон, притиснал ръчната радиостанция до ухото си.

Вертолетът зави и увисна неподвижно спрямо кораба. Макфарлън зърна пилота в носа на машината — той с мъка удържаше машината. Суграшицата ги запердаши с удвоена от винта на вертолета сила. Коремът на машината подскачаше настрани, докато тя предпазливо подхождаше към люлеещата се палуба. Мощен порив отхвърли вертолета настрани и пилотът бързо зави, за да се върне за повторен опит. Имаше един отчайващ миг, в който Макфарлън бе почти сигурен, че пилотът ще изпусне управлението, ала точно тогава гумите докоснаха площадката и моряците се втурнаха напред, за да ги застопорят с дървени клинове. Товарната врата се отвори. Навън се изсипа тълпа мъже, жени, заизлизаха машини и различно оборудване.

Чак тогава Макфарлън зърна фигурата на Лойд, която не можеше да сбърка с никого, да се спуска на мократа повърхност на площадката — беше по-едър от всякога в щормовото си облекло и ботушите. Изтича изпод вертолета, зюдвестката, която бе нахлупил на главата си, заплющя на бурята. Като зърна Макфарлън и Глин им махна въодушевено. Един моряк изтича да му сложи осигурителния колан, ала Лойд го пропъди с жест. Дойде до тях, изтри дъжда от лицето си и улови Макфарлън и Глин за ръцете.

— Господа — избуча той по-силно от бурята с разцъфнало в широка усмивка лице, — кафето е от мен.