Дъглас Престън - Черен лед

Пръстите на Макфарлън спряха върху едно тънко томче: „Разказ на Артър Гордън Пим от Нантъкет“. Това бе заглавието от Едгар Алън По, което Бритън бе споменала на вечерята през първата им нощ на море. Завладян от любопитство, той го отнесе до най-близкия диван. Тъмната кожа на подвързията му бе хлъзгава. Настани се и отвори книгата. Ноздрите му поеха приятния мирис на стара хартия и кожа.

Казвам се Артър Гордън Пим. Баща ми беше уважаван търговец на морски стоки в Нантъкет, където съм се родил. Дядо ми по майчина линия бе адвокат с добра практика. Имаше късмет във всичко и играеше много успешно с акции в Едгартън Ню-Банк, както се наричаше преди.

Началото бе отчайващо сухо и той с облекчение видя вратата да се отваря и да влиза Глин. Следваше го Пъпъп, приведен и усмихнат, почти не приличаше на онзи пияница, който бяха взели на борда предишния следобед. Дългата му сива коса бе вчесана назад от челото, а изчистените и подредени, но все така кичурести мустаци се спускаха от провисналата му устна.

— Извинявай, че те накарах да чакаш — рече Глин. — Разговарях с мистър Пъпъп. Той изглежда е доволен да ни помогне.

Пъпъп се ухили и отново се ръкува с всички наред. Макфарлън намери ръката му за учудващо хладна и суха.

— Елате до прозорците — рече Глин.

Макфарлън отиде и се взря навън. През разкъсалата се мъгла можеше да види на североизток гол остров, който се издигаше от водата — приличаше на назъбения връх на потънала планина, бялата пяна на разбиващите се вълни подскачаше в основата му и сякаш го гризеше.

— Това — рече тихо Глин, — е Исла Барнавелт.

Мина далечен шквал и сякаш дръпна завесата от назъбения от щорма хоризонт. В полезрението им се появи друг остров: черен, скалист, високите му като планини хълмове бяха покрити със сняг и мъгла.

— А това е Исла Десеит. Най-източният от островите нос Хорн.

Зад тях нежната светлина освети още пусти, потънали планински върхове, които се надигаха от морето. Докато наблюдаваха, светлината изведнъж изчезна — така, както се бе появила. Сякаш над кораба се спусна нощ, поредният шквал връхлетя с пълна сила и от яростта му прозорците затрепериха, по стъклата забарабани в картечен огън градушка. Макфарлън усети как големият кораб се накренява.

Глин извади сгънат лист хартия.

— Получих това съобщение преди половин час — каза той и го подаде на Макфарлън.

Макфарлън го разтвори с любопитство. Беше кратка радиограма:

При никакви обстоятелства не бива да слизате на острова-цел, без да сте получили следващите ми указания. Лойд.

Макфарлън я върна на Глин, който я прибра в джоба си.

— Лойд не ми каза нищо за плановете си. Какво мислиш, че би могло да означава това? И защо просто не телефонира или не изпрати електронна поща.

— Защото може би не се намира близо до телефон — отвърна Глин и се изправи. — Гледката от мостика е още по-хубава. Искаш ли да дойдеш?

Кой знае защо Макфарлън бе убеден, че шефът на ЕИР не се интересуваше много от гледката. Последва го. Глин обаче се оказа прав: от мостика яростта на вълните предизвикваше още по-силно страхопочитание. Разбеснели се черни талази се сриваха и се бореха помежду си, а вятърът отнасяше гребените им и дълбаеше дълбоки тунели в падините между тях. Макфарлън видя как носът на „Ролвааг“ се заби в масивна вълна, след това се изправи и мощни водопади рукнаха от двата му борда.

Бритън се обърна към тях, лицето й изглеждаше призрачно на изкуственото осветление.

— Виждам, че сте довели пилота — рече тя и погледна с известно съмнение към Пъпъп. — След като заобиколим Хорн, ще видим какви съвети би могъл да даде при подхождането ни.

Застаналият до нея Виктор Хауъл се размърда.

— Ето го сега — рече той.

Далеч пред кораба един „прозорец“ в стената на бурята хвърли лъч светлина върху изпъстрена с пукнатини скала — по-висока и по-тъмна от останалите, тя се издигаше над побеснялото море.

— Кабо де Хорнос — каза Глин. — Нос Хорн. Но аз дойдох тук за друго. Би трябвало да очакваме всеки момент посетител…

— Капитане! — прекъсна го третият помощник-капитан, наведен над някакъв екран. — Slick 32 засича радарно облъчване. Имам контакт с въздушна цел, която приближава от североизток.

— Пеленг?

— Истински пеленг нула-четири-нула, госпожо. Право към нас.

Атмосферата на мостика се сгъсти. Виктор Хауъл отиде бързо до третия помощник и се взря над рамото му в екрана.

— Разстояние и скорост? — попита Бритън.