Дъглас Престън - Черен лед

— Шест инча — докладва Гарса по радиото.

— Пригответе се за затваряне на люка — нареди Глин.

На югозапад проблесна светкавица, последвана веднага от слаб тътен.

— Видимост — четири хиляди метра. Мълнии — на две мили.

Макфарлън усети как Рейчъл го стисна силно за лакътя.

— Боже мой, това е прекалено близо — прошепна тя.

И ето го: вдясно се появи разрушителят, мътен грозд светлини, които блещукаха в бурята. Макфарлън видя как мъглата се отдръпва от бойния кораб. Беше неподвижен, със запалени светлини, сякаш парадираше с присъствието си. Последва нова експлозия и поредното потрепване.

— Метеоритът е вътре — долетя гласът на Гарса.

— Затворете люковите закрития — изкомандва бързо Бритън. — Отдайте вързалата, мистър Хауъл. Бързо. Курс едно-три-пет.

Отново последва серия експлозии — дебелите вързални въжета, които придържаха кораба към скалата, се отделиха и се разлюляха лениво към нея.

— Рулят — петнайсет градуса вдясно, имам курс едно-три-пет — рече Хауъл.

На малко повече от миля разстояние команданте Валенар крачеше на своя мостик. Беше неотоплен и, както той го предпочиташе — населен с минимален брой хора от екипажа. Взираше се през предните стъкла към корабния кастильо — бака. Не виждаше нищо през изтъняващата мъгла. След това изведнъж се обърна към офисиала де гуардия ен ла мер, старши помощник-командира, който стоеше до нишата на радара. Наведе се иззад рамото му и погледна екрана на насочения напред инфрачервен радар. „Подписът“ на танкера не му показваше нещо, което още да не знаеше, не отговаряше на нито един от въпросите му. Защо корабът оставаше още привързан към брега? При надвисналата буря ставаше все по-опасно да бъде там. Дали не се опитваха да преместят метеорита до кораба? Не — преди да се спусне мъглата той наблюдаваше безплодните им усилия във вътрешността на острова. Дори и сега можеше да чуе трескавото бумтене на машините. А и бъбренето по радиостанцията на брега продължаваше. И все пак, изглеждаше глупаво да поставят кораба под заплаха, като го държат привързан към брега. А онзи мъж Глин в никакъв случай не беше глупак.

Тогава какво ставаше?

Преди време над воя на вятъра бе дочул силния бумтеж на витлата, когато наблизо увисна вертолет, кацна, а после отлетя. Чуха се експлозии наблизо — много по-слаби от онези на острова, но очевидно някъде в близост до кораба. Или може би на самия кораб. Дали бе възможен някакъв инцидент на борда? Дали имаше жертви? Дали Тимер не се бе сдобил с оръжие, за да опита да избяга?

Извърна се от остарелия зелен екран и се взря напрегнато в мрака. Стори му се, че вижда проблясване на светлинки през развелите се парцали на мъглата и лапавицата. Премигна, стисна очи и погледна отново. Светлинките бяха изчезнали. Вятърът връхлиташе кораба, свиреше и виеше. Валенар бе чувал тези звуци и преди. Това бе пантеонеро.

Вече бе пренебрегнал няколко заповеди да се върне в базата — всяка от които бе по-настоятелна от предишната. Да се върне му нареждаха корумпирани, подкупни служители. Но, Пресвета Дева Марийо, в крайна сметка те щяха да му бъдат благодарни.

Усещаше движението на кораба върху тежката вълна — държеше се като коркова тапа, което никак не му харесваше. Котвените вериги върху некартираната подводна козирка държаха — това бе най-добрата котвена стоянка, единствената в протока Франклин.

Но какво ставаше?

Не възнамеряваше да чака до обяд, за да получи отговор за Тимер. Още на зазоряване щеше да изстреля няколко снаряда високо в носа им — не и да потопява кораба, разбира се, но достатъчно, за да го повреди и да привлече вниманието им. След това щеше да предяви ултиматума си: или предавате момчето, или умирате.

Нещо проблесна в разпръскващите се вълма мъгла. Взря се, приближил лице до стъклото. Ето ги отново: светлини, не ще и съмнение. Напрегна се да види по-добре в мрака. Мъглата и лапавицата постепенно отминаваха и той отново ги видя — за миг, а после — и още веднъж. А сега вече очертанията на големия кораб изплуваха в разсейващия се мрак. Вдигна бинокъла си и корабът изчезна. Изруга, взрян в тъмнината. А после отново зърна светлините — сега вече само една, много слаба светлинка.

Онези негодници бяха затъмнили кораба.

Какво криеха?

Отстъпи назад, хвърли поглед на инфрачервения екран, опита се да намери някакъв смисъл в размазаното зелено петно. Предусещаше, че нещо предстоеше да се случи. Може би вече беше време да действа.