Дъглас Престън - Черен лед

Бритън наблюдаваше процеса в напрегнато мълчание. Метеоритът се преместваше още малко напред върху платформата, сетне спираше, а в отговор помпите отново заработваха и корабът потреперваше. Този балет на пресекулки продължи десет, после двайсет минути. Най-сетне завърши и метеоритът бе поставен в средата на платформата върху кулата. Тя усети нарушената устойчивост на „Ролвааг“, причинена от тежестта на метеорита, ала в същия миг баластните танкове започнаха да се изпълват със задбордна вода и корабът бавно потъна във водата, за да повиши устойчивостта си.

Глин отново каза нещо на компютърния оператор. След това кимна на Бритън и излезе на крилото на мостика откъм страната на скалата. Една минута на мостика цари тишина. След това тя усети как старши помощникът пристъпва зад гърба й. Не се обърна, когато той се наведе към нея.

— Капитане — прошепна той. — Бих искал да знаете, че ние — имам предвид офицерите и себе си — не сме доволни от всичко това. Отношението към вас не беше правилно. Ние сме изцяло зад вас. Само кажете и…

Нямаше нужда да довършва изречението си.

Бритън слушаше напрегнато.

— Благодаря ви, мистър Хауъл — отвърна тихо тя. — Но засега няма нужда.

Хауъл отстъпи назад. Бритън пое дълбоко дъх. Времето за евентуални действия бе отминало. Вече бяха обвързани. Метеоритът вече не представляваше наземен проблем. Беше на борда на кораба. И единственият начин да се отърват от него, щеше да бъде „Ролвааг“ да пристане безопасно в Ню Йорк. И тя отново се замисли за Глин, за начина, по който я бе убедил да поеме командването на „Ролвааг“, как знаеше всичко за нея, колко много й се бе доверил в митницата в Пуерто Уилямс. Бяха добър екип. Питаше се дали бе постъпила правилно, като му преотстъпи командването, макар и временно. Но от друга страна пък, нямаше друг избор.

Обсебена напълно от тези мисли, тя продължаваше да стои неподвижна, скована.

Навън последва ново остро изпукване; блестяща редица от титанови подпори се разхвърча от най-горния пръстен на кулата ведно с десетина облачета пушек. Въртящите се във всички посоки парчета проблеснаха в мъглата и лениво изчезнаха от полезрението й. Метеоритът пропадна върху следващия „пласт“ на кулата; целият кораб потрепери отново — баластните помпи заработиха. Последва нова поредица експлозии; следващият тесен пояс от кулата се срути и метеоритът потъна с още няколко сантиметра към танка.

Част от съзнанието на Бритън оценяваше всичко това като смайващо инженерно постижение — напълно оригинално, перфектно планирано, красиво изпълнено. Ала друга част от нея не намираше никакво удоволствие от това. Погледна към носа на кораба. Мъглата се носеше вече на парцали, а дъждът-лапавица сега удряше хоризонтално срещу прозорците. Мъглата скоро щеше да бъде издухана. И играта щеше да започне. Защото Валенар не бе някакъв инженерен проблем, който Глин можеше да реши със сметачната си линийка. И техният единствен чип за залагане лежеше дълбоко във вътрешността на „Ролвааг“ — не в ареста, а в импровизираната морга-фризер на доктор Брамбъл.

Лойд крачеше неспокойно в затъмнения кабинет на палубата под мостика — яростен като затворен в клетка звяр. Вятърът се бе усилил и през няколко минути поривите атакуваха кораба с такава сила, че кърмовите прозорци се огъваха и потракваха в рамките си. Лойд обаче не забелязваше това.

Спря се за миг, след това се взря през отворената врата на личния си кабинет към всекидневната до него. Стените и другите плоскости бяха осветени от слабото червеникаво аварийно осветление. Върху стената от телевизионни екрани, тъмна и безжизнена, проблясваха безшумно стотици негови подигравателни изображения.

Той се завъртя разтреперан на място. Щеше да се пръсне от яд, скъпата му риза щеше да се спука по шевовете. Това бе невъобразимо. Глин — човек, на когото той плащаше триста милиона долара — го бе изгонил от мостика на собствения му кораб. Бе изключил захранването на апартамента му, беше го оставил глух, ням и сляп. Трябваше да се погрижи за някои неща в Ню Йорк — критично важни дела. Наложеното мълчание му струваше маса пари. А имаше и нещо друго; нещо, което бе още по-болезнено от парите. Глин го бе унизил пред корабните офицери на мостика и пред неговите собствени хора. Лойд можеше да прости много неща, но това никога нямаше да прости. Палмър Лойд бе укротявал само с един поглед президенти, министър-председатели, шейхове, индустриални шефове и мафиотски босове. Но този мъж бе по-различен.