Дъглас Престън - Черен лед

Лойд се намеси с треперещ от яд глас.

— Не си ли забравил кой в крайна сметка е начело на тази операция, Глин? Освен че те уволнявам, прекратявам и всички плащания до ЕИР. — Обърна се към Бритън: — Възстановете захранването в апартамента ми.

Отново минаха няколко секунди, в които Глин като че не беше чул думите му. Бритън също не предприе нищо. Глин продължи да говори тихо в микрофона на радиостанцията си, издаваше нареждания, проверяваше напредъка в работата. Внезапен порив на вятъра забрули прозорците и по плексигласа потекоха дъждовни ручейчета. Лицето на Лойд бе станало моравочервено, докато оглеждаше капитана и екипажа. Но никой не срещна погледа му. Работата на мостика продължаваше.

— Не ме ли чухте? — изкрещя той.

Най-сетне Глин се обърна.

— Не забравям, че вие сте върховният началник, мистър Лойд — отвърна той, тонът му изведнъж бе станал примирителен, дори дружелюбен.

Лойд пое дълбоко дъх, изгубил за миг равновесие. Глин продължи да говори тихо, убедително, дори добродушно:

— Мистър Лойд, във всяка операция трябва да има само един ръководител. Вие знаете това по-добре от всекиго другиго. В нашия договор аз ви дадох обещание. И няма да го наруша. Ако ви се струва, че не спазвам субординацията, то бъдете убеден, че го правя заради вас. Ако бяхте се свързали с чилийския вицепрезидент, всичко щеше да бъде изгубено. Познавам го лично: играли сме заедно поло в патагонското му ранчо. Нищо не би му допаднало повече от това, да бие един хубав шут на американците.

Лойд заекна:

— Иг-г-грал си поло с…?

Глин продължи, този път по-бързо.

— Аз единствен знам всички факти. Аз единствен знам кой е пътят към успеха. Не пазя тайна, заради едната свенливост, мистър Лойд. Има достатъчно важна причина: това е съществено, за да се предотвратят погрешните заключения и прибързаните решения. Честно казано, метеоритът не представлява за мен особен интерес. Но обещах да го пренеса от точка А до точка Б и никой, ама никой, няма да ми попречи да го сторя. Ето защо се надявам да разберете защо няма да преотстъпя контрола върху тази операция, нито пък ще споделя с вас обясненията или прогнозите си. Що се отнася до това, че ще задържите плащанията, можем да уредим този въпрос като джентълмени след като се върнем на американска земя.

— Виж какво, Глин, всичко това е много добре, но…

— Дискусията приключи и сега, сър, вие ще се подчините на мен. — Тонът на Глин, все още тих, придоби изведнъж сивкава, стоманена нотка. — За мен няма никакво значение дали това ще означава да си стоите тихо тук или да бъдете ескортирани до ареста.

Лойд го изгледа, онемял напълно.

— Мислиш, че можеш да ме натикаш в ареста, така ли, арогантно копеле?

Изражението на Глин не даде никакъв отговор на въпроса.

Лойд остана известно време безмълвен, лицето му бе почти мораво от гняв. След това се обърна към Бритън:

— А ти, за кого работиш?

Ала очите на Бритън, дълбоки и зелени като океана, бяха още вперени в Глин.

— Работя за човека, у когото са ключовете от колата — отвърна най-сетне тя.

Лойд стоеше и се пукаше от ярост. Но не реагира веднага. Вместо това обиколи бавно мостика, като скърцащите му обувки оставяха мокра пътечка, а после спря пред предните прозорци. Постоя там известно време, дишаше тежко, без да вижда нищо.

— Още веднъж заповядвам захранването и комуникациите в апартамента ми да бъдат възстановени.

Не последва нито отговор, нито някакъв звук. Ясно беше, че никой, дори и най-низшият офицер нямаше намерение да се подчини на Лойд.

Той бавно се обърна и погледът му спря върху Макфарлън. Заговори с тих глас:

— А ти, Сам?

Нов порив на вятъра разтърси прозорците. Макфарлън, който стоеше в очакване, усети как въздухът потрепери. На мостика се бе възцарила мъртвешка тишина. Трябваше да вземе решение — и той разбра, че това бе едно от най-лесните решения, които бе вземал в цялата си кариера.

— Аз работя за камъка — отвърна тихо Макфарлън.

Лойд продължи да го гледа с черните си, твърди като елмаз очи. А сетне рухна сякаш изведнъж. Бичата сила изглежда се бе изцедила от мощното му тяло; раменете му увиснаха; лицето му изгуби яростното си обагряне. Обърна се, поколеба се, сетне тръгна бавно и изчезна през вратата на мостика.

След малко Глин отново се наведе към черния компютър и прошепна нещо на човека пред клавиатурата.

Капитан Бритън гледаше право пред себе си, без да издава нищо от онова, което изпитваше. Опита се да съизмери дишането и сърдечния си ритъм — всичко — с пулса на кораба. През последните няколко часа вятърът се усилваше постоянно и сега вече виеше и трещеше из кораба. Валеше по-силно, едрите капки излитаха от мъглата като куршуми. Пантеонерото вече не беше далеч.