Дъглас Престън - Черен лед

Макфарлън забеляза, че когато я погледна, Глин се усмихна: беше едва доловима, напрегната, но все пак усмивка.

От радиорубката излезе Банкс.

— „Птичката“ е идентифицирана, госпожо. Това е вертолет на „Лойдс холдингс“, който изпраща шифровани позивни по честотата кораб-кораб.

Усмивката се стопи от лицето на Глин. Той хвърли бърз поглед към Макфарлън. „Не ме гледай така“, едва не рече на глас Макфарлън. „Ти трябваше да го държиш настрани.“

Офицерът на радарния пулт си нагласи слушалките.

— Капитане, той иска разрешение за кацане.

— ЕТА 26 26 Estimated Time of Arrival (морски и авиационен термин) — предполагаемо време на пристигане. (англ.) — Б.пр. ?

— Трийсет минути.

Глин се обърна:

— Капитане, ако не възразявате, трябва да свърша няколко неща. Направете всички приготовления за отплаване, които смятате за нужни. Ще се върна скоро.

Той тръгна, като остави двамата служители от ЕИР на пулта им. На вратата се спря:

— Доктор Макфарлън — рече без да се обръща, — мистър Лойд ще очаква добро посрещане. Уредете го, ако обичате.

С потискащото чувство на deja vu Макфарлън крачеше по главната палуба в очакване вертолетът да подходи към танкера. В продължение на няколко безкрайно дълги минути се чуваше само ниското бухане на витлата някъде в мрака и Макфарлън чакаше под дъждеца и наблюдаваше трескавата работа, която бе започнала, веднага щом мъглата скри кораба им от „Алмиранте Рамирес“. Скалата се мержелееше до кораба, острите й очертания бяха поомекотени от мъглата. На върха й бе разположена бараката, под която бе скрит метеоритът. Пред него зееше отворен централният товарен танк и отвътре извираше бледа светлина. Макфарлън наблюдаваше как с удивителна бързина рояци работници започнаха да сглобяват кула от блестящи греди и подпори. Тя се издигаше от танка и металната й решетка грееше меко под светлината на халогенните прожектори. Две товарни стрели прехвърляха предварително подготвените части от кулата на мястото им. По кулата работеха най-малко дузина заварчици и непрекъснатите потоци искри се спускаха надолу върху предпазните каски и върху раменете на инженерите, които наблюдаваха отдолу. Въпреки размерите и обема си, цялата конструкция изглеждаше необичайно крехка: като невероятно сложна, триизмерна паяжина. На парчета да го режеха, Макфарлън не можеше да си представи как метеоритът щеше да влезе в танка, след като бъде поставен на върха на кулата.

Бумтенето на вертолета се усили и Макфарлън изтича назад от надстройката — към кърмовата площадка. Големият „Чинуук“ изплува от мъглата и витлата му вдигнаха фин воден прах от палубата. Един мъж с насочващи електрически „факли“ в ръце помогна на „птицата“ да заеме позиция. Кацането този път бе рутинно, нямаше нищо общо с изпълненото с емоции приземяване на Лойд в бурята при заобикалянето на нос Хорн.

Макфарлън мрачно гледаше как огромните гуми на вертолета увиснаха над площадката. Ролята му на посредник между Лойд и Глин бе губеща при всички положения. Той не бе офицер за връзка, беше учен. И не за това го бяха наели, поради което и се чувстваше ядосан.

В корема на вертолета се отвори люк. Лойд се показа, дългото му черно, кашмирено палто се ветрееше зад него, в ръка държеше широкопола шапка. Ходовите светлини на вертолета хвърляха отраженията си върху мократа му плешива глава. Скочи, приземи се елегантно за човек с неговия ръст, след това закрачи по палубата, изправен, силен, без да обръща внимание на бъркотията от екипировка и хора, които се изсипваха от вертолета през спуснатата хидравлична рампа. Сграбчи ръката на Макфарлън в стоманената си хватка, усмихна се и кимна, след което продължи да крачи. Макфарлън го последва по ветровитата палуба, далеч от шума на витлата. Близо до предните перила Лойд се спря и огледа фантастичната кула отдолу до горе.

— Къде е Глин? — изкрещя той.

— Вече трябва да се е върнал на мостика.

— Да вървим.

Мостикът бе оживял от напрежението, на слабото осветление лицата на хората изглеждаха изопнати. Лойд спря на прага на вратата, сякаш попиваше атмосферата. След това тежко пристъпи вътре.

Глин стоеше до пулта на ЕИР и говореше шепнешком на своя човек на клавиатурата. Лойд пристъпи към него и тесните длани на Глин потънаха в лапите му.

— Личността на деня — извика високо той.

Дори и да е бил ядосан на борда на самолета, то сега изглежда бе възвърнал доброто си настроение. Махна с ръка към конструкцията, която се издигаше от танка.