Дъглас Престън - Бездна

— Цените на недвижимите имоти сега са високи, доктор Хач — рече тя, след като излезе. — Ала както винаги съм твърдяла, човек никога не знае кога ще паднат. Преди осем години…

— Дорис, вие сте чудесна и ще ви препоръчам на колкото мога повече от колегите си лекари, които искат да се преселят в Стормхейвън. Благодаря ви отново. Ще чакам да ми пратите сметката.

Хач бързо се върна вътре и затръшна доста силно вратата.

Изчака в приемния салон, питаше се дали тази жена щеше да има дързостта да позвъни. Ала тя само си остана доста време на верандата, изпълнена с нерешителност, преди да поеме към колата с развято шифонено шалче, а неотразимата усмивка не слизаше от лицето й. Шест процента комисионна върху двеста и петдесет хиляди са доста пари за човек от Стормхейвън, помисли си Хач. Спомни си смътно, че мъжът й бил пияница, който изгубил лодката си, ипотекирана в банката. „Тя не би могла да знае какво изпитвам“, помисли си той и успя да намери известна доза съчувствие в сърцето си за Дорис Боудич, агент по недвижими имоти.

Настани се на столчето пред пианото и тихичко взе първия акорд от шопеновата прелюдия в ми минор. Изненада се и остана доволен, че пианото бе акордирано. Най-малкото Дорис бе изпълнила нарежданията му: почистете къщата, всичко да е готово, но не пипайте и не размествайте нищо. Изсвири замечтан прелюдията пианисимо, опитвайки се да се освободи от мислите си. Трудно му бе да приеме, че от двайсет и пет години не бе докосвал тези клавиши, не бе седял на това столче, дори не бе вървял по тези дървени подове. Навсякъде, накъдето се обърнеше, къщата му предлагаше с готовност спомени от щастливото детство. В крайна сметка то наистина бе щастливо. Единствено краят му бе непоносим. „Ако само…“

Той се върна пак към онзи студен и настоятелен глас.

Двама мъртви мъже, бе рекла Дорис. Това бе прекалено дори и за фабриката за слухове в такова малко градче. Дотук градът изглежда приемаше посетителите с донякъде гостоприемно любопитство. Със сигурност тяхното присъствие бе добре дошло за търговците. Ала Хач вече разбираше, че някой трябва да влезе в ролята на говорител на „Таласа“. В противен случай не можеше да се предвиди какви невероятни слухове щяха да изскочат от магазина на Бъд или от фризьорския салон на Хилда. С неприятно чувство осъзна, че само един човек ставаше за тази работа.

Остана до пианото още една дълга минута. Ако извадеше късмет, старият Бил Банс би трябвало още да е главен редактор на местния вестник. Въздъхна тежко, изправи се и пое към кухнята. Ако Дорис не бе забравила, там трябваше да има кутия нес-кафе и включен телефон.

Групата, която се бе събрала около старинната маса от кленово дърво на мостика на „Грифин“ на следващата сутрин, далеч не приличаше на шумната, развълнувана тълпа, която преди три дни бе приветствала с виковете си корабчето. Хач пристигна на назначената среща и завари по-голямата част от групата в потиснато настроение.

Огледа мозъчния център на кораба на Найдълман. През окръжаващите го прозорци се виждаше великолепната гледка на острова, сушата, морето. Мостикът бе обзаведен с бразилско палисандрово дърво и бронз, таванът, облицован със сложни застъпващи се плоскости, бе реставриран великолепно. В стъклена кутия до нактоуза на компаса бе поставен холандски секстант от осемнайсети век, а самият щурвал бе резбован от екзотично черно дърво. В шкафчетата от палисандър от двете страни на щурвала бе дискретно монтиран цял набор от високотехнологични инструменти, включително лоран, екрани за локатори със страничен обзор и за спътникова навигация. Върху задната стена на мостика имаше сума електронни прибори с незнайно предназначение. Самият капитан още не се бе изкачил от личните си покои на долната палуба: ниската дървена врата всред електрониката на задната стена бе затворена. Над нея бе прикована обърната наопаки подкова, а върху бронзовата табелка на вратата с дискретни, но ясно различими букви бе изгравирано „Вход забранен“. Единственият шум, който се чуваше в помещението, бе от проскърцващите въжета и тихото плискане на водата около корпуса.

Хач седна край масата и огледа всички присъстващи около себе си. Беше се запознал с неколцина от тях още първата вечер, а повечето му бяха непознати. Лайл Стрийтър, шефът на екипа, нарочно се извърна, когато Хач му се усмихна за поздрав. Очевидно не бе човек, който обича да му крещят. Хач си отбеляза наум да не забравя, че докато дори ординатор с едногодишен стаж в болница знаеше, че крещенето, ругатните и виковете бяха нещо обичайно при спешните медицински случаи, за останалите хора това не бе така.