Дъглас Престън - Бездна

На слънчевите лъчи танцуваха рояци прашинки. Застанал пред прозореца, Хач можеше да усети как времето сякаш се разтваря. Спомни си как бе къмпингувал на същата тази ливада с Джони, как спалните им чували бяха проснати върху влажната и уханна трева, как брояха нощем звездите.

— Получихте ли писмото ми миналата година? — сепна го гласът на Дорис. — Боях се, че се е изгубило.

Хач се извърна от прозореца и се опита да схване онова, което жената му бе казала, сетне се отказа и отново се върна назад във времето. Ето там, в ъгъла бе наполовина завършената дантелена покривка за кресло, избеляла до пастелен цвят. Лавицата с книгите на баща му — на Ричард Хенри Дейна, Мелвил, Слоукъм, Конрад, биографията на Линкълн от Сандбърг, както и две лавици, заети от английските исторически романи на майка му. Под тях имаше купчина оръфани списания „Лайф“, жълта редичка от „Нешънъл джиографик“. Пое към трапезарията, а дилърката, шумолейки с роклята си, го последва.

— Доктор Хач, знаете колко е скъпо да се поддържа стара къща като тази. Винаги съм твърдяла, че е прекалено голяма за сам човек…

Тя придружи последната си мисъл с ослепителна усмивка.

Хач бавно обходи стаята, ръката му се плъзна по разтегателната маса, а погледът му пробяга по хромолитографиите на Одюбон на стените. Мина в кухнята. Там още си стоеше старият хладилник, обшит с дебели хромирани лайсни. На вратата му с магнитче бе закрепено листче хартия — пожълтяло и с подвити краища. Собствената му невръстна ръка бе написала върху него: „Мамо, моля те за ягоди!“ Надникна в къта за закуска, видя очуканата маса и пейките край нея, свидетели на безброй битки за лакомства и на разлято мляко; споменът за баща му, изправен и величествен в центъра на целия приятелски кръг, как им разказваше морски истории с провлечения си глас, докато вечерята му изстиваше. А по-късно около масата бяха само двамата с майка му — склонила от мъка глава, утринното слънце свети в побелялата й коса, а в чашата й с чай капят сълзи.

— Както и да е — долетя отново гласът, — онова, за което ви писах, бе за младата двойка от Манчестър с двете деца. Чудесна двойка. Няколко лета подред наемат къщата на Фигинс и търсят да купят нещо свое.

— Разбира се — отвърна разсеяно Хач.

Кътът за закуска гледаше към задната морава, където ябълковите дръвчета изглеждаха подивели и неподрязани. Спомни си за летните утрини, когато мъглата обгръщаше полето и елените идваха от гората да ядат ябълки, като пристъпваха предпазливи, уплашени по тревата.

— Мисля, че ще платят над двеста и петдесет. Да им се обадя ли? Без да поемам ангажименти, разбира се…

С голямо усилие Хач се обърна към нея.

— Какво?

— Питах се просто дали имате намерение да продавате, това е.

Хач примигна.

— Да продавам ли? — попита бавно. — Къщата?

Усмивката си остана непокътната върху лицето на Дорис Боудич.

— Помислих си, че след като сте ерген и изобщо… стори ми се, нали разбирате, непрактично.

Тя малко се посмути, но поддържаше позицията си.

Хач потисна първоначалния си импулс. Човек трябваше да внимава с поведението си в малко градче като Стормхейвън.

— Не мисля така — рече той, като се опита тонът му да прозвучи спокоен.

Върна се във всекидневната и пое към входната врата, последван от жената.

— Не казвам това да стане веднага, разбира се — рече весело тя. — Ако намерите… съкровището, нали разбирате… е, това няма да отнеме много време, нали? — Изражението й за миг помрачня. — Но е толкова ужасно, нали? Да загинат вчера двама души и тъй нататък…

Хач извърна съвсем бавно погледа си към нея.

— Двама души ли? Не са загинали двамина, Дорис. Дори и един не е загинал. Имаше нещастен случай. Къде научихте всичко това?

Дорис изглеждаше леко объркана.

— Ами чух го от Хилда Макол. Тя държи салона за красота — „Фризьорски салон на Хилда.“ Във всеки случай, след като вземете толкова пари, сигурно няма да искате да останете тук, тъй че бихте могли да…

Хач пристъпи напред и й отвори вратата.

— Благодаря ви, Дорис — рече той и се опита да изобрази нещо като усмивка. — Къщата е във великолепно състояние.

Жената спря досами вратата. Поколеба се.

— За тази млада двойка. Съпругът е много преуспяващ юрист. Имат две деца, нали разбирате, момче и…

— Благодаря ви — каза Хач, този път по-твърдо.

— Е, няма защо! Нали разбирате, не мисля, че двеста и петдесет хиляди са лоша цена за една лятна…

Хач излезе на верандата и се отдалечи дотолкова, че тя трябваше да го последва, ако искаше да бъдат чути думите й.