Дъглас Престън - Бездна

Затвори отново телефона и го върна с рязко движение на Стрийтър.

— Ако можете да намерите онези парчета от крака, без да рискувате хората си, направете го.

След това насочи вниманието си към ранения мъж. Пулсът му бе слаб, но постоянен. Но по-важното бе, че отново идваше в съзнание, помръдваше леко и стенеше. Хач усети нова вълна на облекчение; ако бе останал още известно време в безсъзнание, шансовете му щяха да са съвсем малки. Разрови се из чантата си и му инжектира пет милиграма морфин, достатъчно да го облекчи донякъде, без да намалява още пулса. След това се зае с онова, което бе останало от краката му. Потрепна, като видя грубите разрези и потрошените кости; тъпото острие на брадвата не можеше да се мери с прецизните триони в операционната зала. Забеляза още няколко кървящи артерии, особено бедрената артерия на десния крак. Пак се разрови в чантата си, извади игла и конци и се зае да шие разрязаните вени и артерии.

— Доктор Хач? — повика го Стрийтър.

— Какво? — отвърна Хач, наведен на сантиметри над чуканчето на крака, с пинсети в ръка, за да измъкне вена, която се бе отдръпнала навътре.

— Капитан Найдълман би желал да говори с вас, когато имате време за това.

Хач кимна, заши вената, провери турникетите и проми раните. Взе слушалката на радиотелефона.

— Как е той? — попита Найдълман.

— Има шанс да оцелее — отвърна Хач, — стига вертолетът да не ни прецака.

— Слава Богу. А краката му?

— Дори да ги извадят, силно се съмнявам, че съществува реална възможност да се присадят отново. А вие най-добре преразгледайте процедурите за безопасност тук с шефа на екипа си. Този инцидент бе напълно предотвратим.

— Ясно — рече Найдълман.

Хач изключи телефона и погледна на североизток — към най-близкия пункт на Бреговата охрана. След три, или може би, четири минути щеше да види вертолета на хоризонта. Обърна се към Стрийтър:

— Най-добре ще е да запалите фалшфоерна факла. И разчистете терена, никой не желае нов инцидент. След като долети вертолетът, ще са ни необходими не повече от четирима души да го вдигнем с носилката.

— Добре — отвърна Стрийтър и сви устни.

Хач забеляза, че лицето му бе необичайно потъмняло, а на челото му пулсираше ядно някаква вена. „Лош късмет — помисли си той — но ще си оправяме отношенията по-късно. Освен това, не той ще е човекът, който ще живее без крака през остатъка от живота си.“

Пак огледа хоризонта. Едно черно петънце наближаваше бързо. След няколко минути плътният тътен на мощния винт изпълни пространството — вертолетът прелетя над острова, зави рязко и наближи малката група, която се бе събрала около шахтата. От порива, предизвикан от винта, тревата полегна, а очите на Хач се напълниха с прах. Вратата на товарния отсек се отвори и по нея се спусна спасителната платформа. Привързаха ранения към носилката, качиха го на борда и Хач даде знак да пуснат отново платформата за самия него. Вертолетът веднага излетя, зави надясно и вдигна нос към небето, после се насочи на югозапад.

Хач се огледа — банката с физиологичен разтвор беше вече поставена, както и маска и бутилка с кислород, полица с антибиотици, бинтове, турникети и антисептични средства.

— Нямахме в наличност кръв от група нула-отрицателна, докторе — рече санитарят.

— И без това се справихте чудесно — отвърна Хач. — Ала нека да му сложим интравенозната система. Трябва да увеличим кръвната му маса.

Забеляза, че санитарят го гледа особено, а малко по-късно се досети защо: беше без риза, оплескан с кал и засъхнала кръв и никак не приличаше на доктор от щата Мейн.

Откъм носилката се дочу стон и друсането продължи отново.

Час по-късно Хач вече стоеше в празната операционна зала и вдишваше мириса на бетадин и на кръв. Раненият Кен Фийлд бе в съседния бокс и с него се бе заел най-добрият хирург на Бангор. Краката му не можеха да се възстановят, но човекът щеше да оцелее. Работата на Хач бе приключена.

Той пое дълбоко дъх, след това бавно издиша в опит да изхвърли с него и натрупалите се през деня отрови. Пак пое дъх, после — отново. Накрая се отпусна на операционната маса, наведе се напред и притисна силно юмруци върху слепоочията си. „Това не биваше да се случва“, нашепваше някакъв глас в съзнанието му. След това се сети как си седеше на „Плейн Джейн“ и спокойно си хапваше обяда, как си играеше с чайките и от всичко това му призля. Самообвиняваше се, че не бе на острова, когато се случи инцидентът, че е оставил екипите да заработят преди офисът и екипировката му да бъдат на място. За втори път се бе оказал неподготвен, за втори път подцени могъществото на острова.