Дъглас Престън - Бездна

— Найдълман дали е проникнал в камерата?

— Както ти казах, нямам видео-достъп. Единственото, с което разполагам, са данните от уредите. Поне сонарът за търсене на твърди тела сега дава по-ясни сигнали, след като бе изхвърлена пръстта. Опитах се да направя напречно сечение на…

Гласът му стихна и в същия миг Бонтер усети лека вибрация, едва доловимо потреперване. Погледна през прозорците и изведнъж я обля вълна от страх. Ала посмачканата водонепроницаема камера още сдържаше яростта на морето.

— Какво, по дяволите…? — прошепна Ранкин, взрян в екрана на сонара.

— Усети ли го? — попита Бонтер.

— Дали съм го усетил ли? Мога да го видя ето тук.

— Какво беше?

— Проклет да съм, ако знам. Доста по-плитък сигнал, за да е земетресение, а и не излъчва съответстващите Р-вълни. — Той бързо набра няколко клавиша. — Ето, отново спря. Обзалагам се, че е пропадане в някой страничен тунел.

— Виж какво, Роджър, нуждая се от помощта ти — рече Бонтер, постави мократа пластмасова чантичка върху един команден пулт и дръпна ципа й. — Виждал ли си машина като тази тук?

Ранкин продължаваше да следи монитора си.

— Каква е тя?

— Радметър. Използва се за…

— Чакай малко. Радметър ли? — Ранкин отмести погледа си от монитора. — Е, по дяволите. Ами да, знам какво е. Тези играчки не са никак евтини. Откъде го взе?

— Можеш ли да работиш с него?

— Малко или много — да. Минната компания, за която работех, използваше подобна машинка за проследяване на жилата от залежи при сринати пластове. Не беше обаче чак толкова усъвършенствана като тази.

Той приближи, включи уреда и набра няколко команди на миниатюрната клавиатура. На екрана се появи ярка триизмерна решетка.

— Насочваш този детектор — рече той и отмести приличащия на микрофон израстък — и той картира радиоактивния източник върху екрана. Силата на излъчването се обозначава цветово. Синьото и зеленото означават най-ниско равнище на радиация и така нагоре по спектъра. Бялото означава най-силно излъчване. Хм, това нещо се нуждае от калибриране.

Екранът бе изпъстрен със сини чертички и точици. Ранкин набра още няколко клавиша.

— По дяволите, получавам прекалено голям околен „шум“. Машинката сигурно се е побъркала. Като всички останали тук наоколо.

— Машината си работи добре — рече спокойно Бонтер. — Тя улавя радиацията от Меча на Архангел Михаил.

Ранкин я погледна и присви очи.

— Какво каза?

— Че мечът е радиоактивен.

Ранкин не сваляше очи от нея.

— Будалкаш ме.

— Не те будалкам. Радиоактивността е причината за всичките ни проблеми.

Бонтер бързо му обясни; Ранкин я бе зяпнал, а устните му мърдаха беззвучно под гъстата брада. Когато свърши, тя се приготви за неизбежния спор.

Ала такъв не последва. Ранкин продължи да я гледа, а косматото му лице изразяваше единствено объркване. То постепенно се проясни и той неочаквано кимна, при което и голямата му брада се заклати.

— По дяволите, това май е единственото обяснение за всичко. Питам се…

— Нямаме време за размишления — прекъсна го остро Бонтер. — Не бива да позволим Найдълман да отваря касетката.

— Да — рече бавно и все още замислен Ранкин. — Да, сигурно е адски радиоактивен, щом лъчението си пробива път чак до повърхността. Мамка му, той може да ни изпържи всичките. Нищо чудно, че техниката се държеше така. Чудо е, че сонарът се изчисти достатъчно, за да…

Думите застинаха недоизречени на устните му, когато погледът му отново се спря върху набора от уреди.

— Христос на колело — рече удивен той.

Найдълман стоеше неподвижен на дъното на Наводнената шахта. Над главата му се чуваше бръмченето на асансьора, който отнасяше Стрийтър и Хач нагоре по стълбищното устройство, където те се изгубиха в гората от греди и подпори.

Найдълман не чу лифта да спира. Погледна към Магнусен, която бе долепила лице до отвора в желязната плоча; дишаше учестено и задъхано. Без да й казва нищо, той я отмести встрани — тя се движеше мудно, сякаш бе изтощена или полузаспала — след това взе осигурителното си въже, закопча го за стълбата и се спусна през отвора.

Приземи се до касетката с меча, като междуврменно предизвика няколко подрънкващи потока от скъпоценни метали. Стоеше там, вторачен в касетката, сляп за богатството, изпълнило камерата. След това коленичи почти благоговейно; погледът му галеше всеки детайл от ковчежето.

Беше около метър и половина дълго и шейсет сантиметра широко, страниците му бяха от гравирано със сребро олово, ъглите и ръбовете бяха украсени със сложни златни орнаменти. Самото ковчеже бе прикрепено към пода на криптата със съкровището с четири кръстосани железни ленти: необичайно груба клетка за такъв великолепен затворник.