Дъглас Престън - Бездна

Капитанът се вторачи в него, изражението му бе непроницаемо.

— Радиационното отравяне причинява опадване на косата и на зъбите. Досущ както при скелетите на пиратите. Каква друга би могла да бъде причината за масовия гроб? По скелетите няма следи от насилие. Защо пиратите са избягали тъй панически? Те са бягали от невидим убиец, когото не са разбирали. И защо, мислиш, корабът на Окъм е бил намерен изоставен, а екипажът му е бил мъртъв? Защото в течение на времето са получили смъртоносна доза радиация, изтичала от касетката, в която е бил мечът.

Стрийтър завря болезнено дулото на пистолета в ухото на Хач и той напразно се опита да се освободи.

— Не разбираш ли? Един Господ само знае колко радиоактивен е този меч. Би трябвало да е адски горещ. Ако го отвориш, ще убиеш не само себе си, но и кой знае още колко души. Ти…

— Чух достатъчно — рече Найдълман. Погледна Хач. — Странно. Никога не си помислих, че може да си ти. Когато предлагах идеята за тези разкопки на нашите спомоществователи, ти беше единственото известно в уравнението. Ти ненавиждаше съкровището. Никога не би позволил някому да копае на твоя остров. По дяволите, ти дори не се бе връщал в Стормхейвън. Ако можех да си осигуря сътрудничеството ти, знаех, че нямаше защо да се безпокоя за алчността. — Той поклати глава. — Болно ми е да мисля колко съм сбъркал в преценката си за теб.

Чу се последното изсъскване на горелката и Магнусен се изправи.

— Готово, капитане — рече тя, махна козирката и протегна ръка към таблото, от което се командваше винчът. Чу се тих вой и проволката се обтегна. С леко проскърцване на метал изрязаното парче се повдигна от желязната плоча. Магнусен го насочи към далечния край на дъното на шахтата, спусна го на земята и след това откачи проволката от дъното на голямата кофа.

Погледът на Хач се отмести пряко волята му към неравния квадрат, изрязан в металната плоча. От тъмния отвор в камерата на съкровището се понесе лекият мирис на амбра, тамян и сандалово дърво.

— Приближете по-ниско светлината — нареди капитанът.

С разтреперено от едва потискана възбуда тяло Магнусен откачи една водоустойчива лампа от стълбата и я спусна в дупката. След това Найдълман коленичи. Бавно и предпазливо надникна вътре.

Последва дълго мълчание, нарушавано единствено от капещата вода, от тихото просъскване на вентилационната система и далечния тътен на гърмовете. Най-сетне капитанът се изправи на крака. Залитна леко, но се овладя. Лицето му бе строго, почти като неповдижна маска, а влажната му кожа бе почти бяла. Пребори се с потисканата емоция, избърса лицето си с носна кърпа и кимна на Магнусен.

Тя коленичи бързо и наведе лице в дупката. Хач я чу как неволно ахна, ехото поде възгласа й и той прозвуча някак кухо в камерата под нея. Тя остана няколко дълги минути неподвижна и надвесена над дупката. Най-накрая се изправи и се отдръпна настрани.

Найдълман се обърна към Хач.

— Сега е твоят ред.

— Моят ред ли?

— Точно така. Не съм лишен от чувства. Половината от тези богатства можеше да бъде твоя. Получихме възможността да копаем тук благодарение на теб. Затова съм ти благодарен, въпреки всичките неприятности, които ни причини. Сигурно ще поискаш да видиш за какво работихме толкова усилено.

Хач пое дълбоко дъх.

— Капитане, в кабинета ми има гайгеров брояч. Не те карам да ми повярваш, без да се убедиш сам…

Найдълман го зашлеви по бузата. Плесникът не беше силен, ала болката, която прониза Хач от устата до ухото, бе тъй непоносима, че той се свлече на колене. Смътно забеляза, че чертите на капитана бяха придобили тъмночервен цвят и се бяха изкривили от силен гняв.

Без да продума, Найдълман посочи желязната плоча. Стрийтър сграбчи Хач за косата и изви главата му надолу към отвора.

Хач примигна веднъж, дваж, опитвайки се да осъзнае видяното. Лампата се люлееше напред назад и изпъстряше със сенки стените. Металната камера бе с площ около осем и половина квадратни метра, железните стени бяха поръждавели, но все още цели. Докато се взираше, Хач забрави за болката в главата си; забрави за ръцете на Стрийтър, които садистично дърпаха косата му; забрави Найдълман; забрави всичко.

Някога, като момче, бе видял снимка на преддверието в гробницата на фараона Тутанкамон. И сега, като гледаше бъчвите, сандъците, кутиите, щайгите и кошовете, подредени покрай стените на камерата под него, споменът за онази снимка го връхлетя отново.

Видя, че съкровището някога е било грижливо опаковано и складирано от Окъм и хората му. Ала времето си бе взело своето. Кожените торби бяха изгнили и съдържанието им се бе разсипало — потоци от златни и сребърни монети се смесваха в обща река. От проядените дъги на бъчвите се бяха разпилели големи необработени смарагди, тъмни рубини с цвят на бича кръв, сапфири, които намигаха на трепкащата светлина, топази, гравирани аметисти, перли и навсякъде — искрящите дъги на диамантите, шлифовани и необработени, големи и малки. До една от стените лежеше сноп слонски бивни, рогове от нарвали, глиги на диви прасета — всичките пожълтели и напукани. А до другата стена бяха опрени огромни топове от някаква материя, която вероятно някога е била коприна; сега бе изгнила и се бе превърнала в купчини разлагаща се черна пепел, изпъстрена със снопчета златни нишки.