Дъглас Престън - Бездна

Като се придържаше колкото е възможно по-близо до укритието на скалите, Бонтер пое от базовия лагер по тясната маркирана пътека, която се изкачваше към върха на острова. Изкачваше се скришно, непрекъснато спираше да се ослуша. Встрани от осветлението на лагера бе тъмно, толкова тъмно, че от време на време трябваше опипом да намира жълтите ленти, накъсани и плющящи силно в бурята. Калната пътека се издигаше и спускаше, следваше контура на острова. Беше мокра до кости, дъждът се стичаше на ручейчета по брадичката й, по лактите и по китките й.

Пътеката отново се издигна и тя стигна до върха. На неколкостотин метра пред нея бе скелетната конструкция на Ортанк, три лампи блещукаха на върха на кулата, а ярките квадрати на прозорците бяха като изрязани в нощната тъма. Високопроходимият влекач беше там, големите му издути гуми блестяха на дъжда. Два големи, празни метални контейнера бяха закачени за влекача. Отворът на Шахтата под кулата бе тъмен. Отдолу блещукаше призрачна светлина — идваше сякаш от голяма дълбочина. Дори и на фона на ревящата буря се чуваше тракането на машинарията, бръмченето на въздушните помпи.

Успя да зърне през прозорците на Ортанк някакъв тъмен силует, който се движеше бавно.

Запълзя напред, притисната към земята, като използваше за прикритие високата трева. След трийсетина метра спря отново и се скри зад група шипкови храсти. Оттук гледната й точка бе много по-добра. Силуетът бе с гръб към нея и тя зачака. Когато излезе на светло, различи широките рамене и дългата, мръсноруса коса на Ранкин, геолога. Изглежда беше сам.

Тя се поколеба; криеше радметъра от дъжда колкото бе възможно по-добре. Възможно бе Ранкин да знае как да го използва или поне да има по-добра представа от нея. Ала това означаваше да му се довери.

Стрийтър се бе опитал нарочно да ги убие. Защо? Вярно, той ненавиждаше Хач още от самото начало. Ала Бонтер не можеше да повярва, че това бе достатъчна провокация. Стрийтър не изглеждаше от типа хора, които действат безразсъдно.

Но ето, че Хач поиска да прекратят с разкопките.

Дали и други бяха замесени?

Странно, но не можеше да си представи открития, сърдечен Ранкин да е съучастник в предумишлено убийство. А що се отнася до Найдълман… тя дори не позволи на мислите си да тръгнат в тази посока.

Над главата й блесна ослепителна светкавица и тя се сви инстинктивно при гърма, който последва. Откъм базовия лагер се чу пращене и последният генератор изгасна. Светлините на върха на Ортанк примигнаха за миг и след това командната кула потъна в жълтеникавото зарево на аварийното осветление от акумулаторите.

Бонтер притисна радметъра още по-силно. Не можеше да чака повече. Права или не, но тя трябваше да направи своя избор.

Мократа кал по лицето му върна Хач към черната реалност на тунела. Главата му туптеше болезнено от удара на Стрийтър и нещо го притискаше безмилостно в гърба. Хач усещаше, че дулото на пистолет се бе забило в разкъсаното му ухо. Разбра, че не бе улучен от куршум, а бе ударен по главата.

— Слушай, Хач — дочу шепота на Стрийтър. — Поиграхме си хубаво на гоненица, но играта вече свърши. — Дулото се заби още по-силно в ухото му. — И ти също. Ясно ли е?

Хач се опита да кимне, но Стрийтър дръпна жестоко косата му назад.

— Да или не?

— Да — изхриптя Хач и се задави от калта.

— Не мърдай, не подскачай, дори не кихай, ако не ти кажа, иначе ще превърна мозъка ти в розова пихтия.

— Добре — отвърна Хач и се опита да събере малко сили. Чувстваше се като пълен глупак, беше му студено.

— А сега ще станем — кротко и бавно. Подхлъзнеш ли се в калта и си мъртъв.

Натискът върху гърба му изчезна. Хач се изправи на колене, сетне и на крака, бавно, внимателно, опитваше се да се пребори с огъня, който пулсираше в главата му.

— Ето какво ще направим — долетя гласът на Стрийтър. — Ще се върнем там, където тунелът се разклонява. След това ще продължим направо по Бостънската шахта. Тъй че тръгвай. Бавно.

Хач пристъпи с единия си крак напред колкото можеше по-внимателно, гледаше да не се препъне в мрака. Стигнаха до разклонението и продължиха по главния тунел, придържайки се към стената.

На Хач му се струваше, че би трябвало да може да избяга. Беше тъмно като в рог и той трябваше само да се освободи по някакъв начин. Ала при съчетанието от забитото в раненото му ухо дуло на пистолета и замътения му мозък бе невъзможно да се мисли трезво. Почуди се за миг защо ли Стрийтър просто не го бе убил.