Дъглас Престън - Бездна

До една от стените се издигаха малки дървени сандъчета. Капаците на най-горните бяха паднали и Хач можа да види краищата на груби златни слитъци — стотици, може би хиляди, подредени един до друг. Покрай четвъртата стена имаше сандъчета и торби с най-различни форми и размери, някои от които се бяха преобърнали и се бяха отворили, за да разкрият съдържанието си от църковна утвар: златни кръстове, инкрустирани с перли и бисери, златни потири със сложна украса. До тях зееше отворена друга торба, в която се виждаха сплетените златни еполети, заграбени от нещастните морски капитани.

Най-отгоре в средата на това фантастично съкровище имаше дълго оловно ковчеже, украсено по ръбовете със злато, прикрепено с метални ленти към дъното на трезора. Върху горния му капак бе прикрепена масивна бронзова ключалка, която отчасти закриваше гравираното върху капака златно изображение на гол меч.

Докато Хач гледаше, останал без дъх, се чу подрънкване, след това порой и една прогнила торба се пръсна, а от нея се изля поток от златни дублони, който потече сред струпаните съкровища.

След това го дръпнаха да се изправи на крака и чудната гледка изчезна.

— Подгответе всичко на повърхността — нареждаше Найдълман. — Сандра ще изтегли съкровището с кофата и винча. Двата трейлера вече са закачени за влекача, нали? Ще успеем да прехвърлим по-голямата част от съкровището на „Грифин“ на пет-шест курса. Това е всичко, което можем да си позволим.

— А аз какво да правя с този? — попита Стрийтър.

Найдълман само кимна. Лицето на Стрийтър се сбърчи в усмивка и той вдигна пистолета към главата на Хач.

— Не тук — прошепна Найдълман.

Яростният му изблик бе отминал и той отново бе спокоен, гледаше към камерата на съкровището с отнесено изражение.

— Трябва да изглежда като нещастен случай. Не бих искал да си представя разложения му труп да се носи с прилива с дупка от куршум в черепа. Отведи го в някой страничен тунел или…

Той замълча за миг.

— Изпрати го при брат му — рече той и погледът му за миг пробяга по лицето на Стрийтър, преди да се върне отново към блещукащата дупка в краката му.

— И още нещо, мистър Стрийтър.

Стрийтър спря да избутва Хач към стълбата.

— Каза, че имало вероятност Изабел да е оцеляла. Елиминирай тази възможност, ако обичаш.

Бонтер предпазливо се заизкачва към наблюдателния пост, готова мигновено да се просне на пода, ала Ранкин се обърна и я видя. Устните му се разтвориха в широка усмивка, която се стопи, когато можа да я види по-добре.

— Изабел! — извика той и пристъпи напред. — Вир-вода си. И какво, по дяволите… та лицето ти е цялото в кръв!

— Няма значение — рече Бонтер, съблече мокрото си яке и пуловерите и ги изстиска.

— Какво се е случило?

Бонтер го погледна, питайки се колко да му довери.

— Корабокрушение — отвърна тя след миг.

— Господи. И защо не…

— Ще ти обясня по-късно — прекъсна го тя и навлече отново влажните дрехи. — Виждал ли си Малин?

— Доктор Хач ли? — попита Ранкин. — Тц.

Тихо избибипкване прозвуча от пулта и той побърза да погледне уреда.

— Тук нещата се развиват много странно. Копачите достигнаха желязната плоча над камерата със съкровището около седем часа. Найдълман ги освободи заради бурята. След това ме извика тук да сменя Магнусен и да наблюдавам основните системи. Почти всичко е изключено. Генераторите излязоха от строя, а резервните акумулатори не могат да поемат целия товар. Наложи се да изключа всички второстепенни системи. Комуникациите са прекъснати, тъй като светкавица удари кабелната връзка. Там долу действат сами.

Бонтер отиде до средата на залата и се взря през стъкления люк. Наводнената шахта бе тъмна, само дълбоко във вътрешността й се виждаше светлинка като от тлеещ въглен. Скелетът от греди и подпори, който изпълваше Шахтата, светеше мъждиво от отразената светлина на аварийните лампи.

— И кой е там, долу? — попита тя.

— Доколкото знам само Найдълман и Магнусен. Във всеки случай не видях никого другиго на мониторите. А те пък изключиха, когато генераторите излязоха от строя.

Той махна с палец по посока на мониторите от вътрешната телевизионна система, които бяха побелели от снежинки.

Ала Бонтер продължи да се взира в слабата светлинка от дъното на Шахтата.

— А Стрийтър?

— Не съм го виждал, откакто по-рано през деня ни дойде на гости цялата онази компания от лодки за лов на омари.

Бонтер се отдръпна от стъкления под.