Дъглас Престън - Бездна

Отново се изправи с лице нагоре, бореше се за глътка по-свеж въздух. Джони би очаквал от него да направи и невъзможното, за да оцелее.

Той извика за помощ; отначало плахо, а сетне по-високо. Опита се да забрави колко безлюден бе островът; опита се да забрави за Найдълман, който се готвеше да отвори ковчежето; опита се да забрави всичко, освен собствените си викове за помощ.

Докато викаше, поспирайки от време на време да поеме дъх, някаква последна брънка от вътрешната му броня се разкъса. Лошият въздух, мракът, особеният мирис на Шахтата, близостта до Джони, всичко това се сбра в едно, за да разкъса и последното було, обгърнало онзи ужасен ден отпреди трийсет и една години. Погребаните спомени изведнъж си проправиха път и ето го, той отново пълзи на четири крака, в ръката му пращи кибритена клечка, а странният всмукващ звук му отнема Джони завинаги.

И там, в най-гъстия мрак, виковете на Хач преминаха в писъци.

— Какво има? — попита Бонтер, положила неподвижно ръка върху радметъра.

Ранкин й направи знак да замълчи.

— Минутка само. Нека компенсирам евентуални следи от радиация.

Главата му бе само на няколко сантиметра от екрана, окъпана в кехлибарена светлина.

— Господи — поклати глава изумен той. — Ето, всичко е наред. Няма грешка, не и този път. И двете системи са в синхрон.

— Роджър.

Той се отдръпна от екрана и прокара пръсти през косата си.

— Погледни това.

Бонтер се взря в екрана — назъбена плетеница от линии, подпряна от голяма черна ивица.

Ранкин се обърна към нея.

— Това, черното, е кухина под Наводнената шахта.

— Кухина ли?

— Огромна пещера, може би пълна с вода. Един Господ знае само колко е дълбока.

— Но…

— Преди не можех да получа ясни сигнали поради всичката тази вода в Шахтата. А после все не успявах да накарам тези сензори да действат в серии. Досега.

Бонтер се намръщи.

— Не разбираш ли? Това е пещера! Ние изобщо не си направихме труда да погледнем по-надълбоко от Наводнената шахта. Камерата на съкровището, самата Шахта — ние също, за Бога! — всички седим върху купола на тази проклета каверна. Това обяснява пропадането, разместванията на пластове, всичко.

— И това ли е построено от Макалън?

— Не, то е естествено. Макалън го е използвал. Подобна куполообразна пещера е геологично образувание — антиклинал в земната кора.

Той сбра длани като за молитва, след което вдигна едната си ръка към тавана.

— Тя разцепва скалата над нея и създава огромна мрежа от цепнатини и обикновено вертикална пукнатина — тръба — която навлиза дълбоко в земята, понякога на хиляда и повече метра. Тези Р-вълни, вибрациите по-рано… очевидно нещо се е случило в купола и е предизвикало резонанс. Това трябва да е част от същата подземна структура, която е създала естествените тунели, а Макалън…

Бонтер трепна изведнъж, защото радметърът в ръцете й изписука. Тя се вгледа в екранчето и синьото му трептене постепенно придоби жълт цвят.

— Дай да видя.

Ранкин набра серия от команди. Под едрите му пръсти клавишите изглеждаха съвсем малки. Горната половина на екранчето се изчисти, сетне се появи съобщение, изписано с ярки черни букви:

Засечени опасни равнища на радиация.

Посочете желаните измервания:

(йонизация/ джаули/ радове)

и степен:

(на секунди/ минути/ часове)

Ранкин натисна още няколко клавиша.

240,8 рада/час

Засечен бърз неутронен поток.

Възможно е общо радиационно замърсяване.

Препоръка: незабавна евакуация!

— По дяволите! Твърде късно е.

— Твърде късно за какво? — попита Ранкин.

— Той е отворил ковчежето.

Видяха как съобщението на екранчето се промени:

33.144 Рада/час

Общ фон — опасен!

Препоръки: стандартни обезопасяващи процедури.

— Какво е станало? — попита Ранкин.

— Не знам. Може би отново го е затворил.

— Да видим дали ще мога да установя вида на източника.

Геологът отново започна да натиска клавишите. След това се поизправи, но без да откъсва поглед от екранчето.

— О, Господи — прошепна той. — Няма да повярваш.

Прекъсна го удар с юмрук откъм наблюдателната площадка. Вратата се отвори с трясък и в залата влезе Стрийтър.

— Здрасти, Лайл! — рече Ранкин, преди да забележи пистолета.

Стрийтър погледна първо Ранкин, след това — Бонтер, после повтори същото в обратен ред.

— Хайде — рече той и посочи с пистолета към вратата.

— Хайде накъде? — попита Ранкин. — И защо с този пистолет?