Фейрене Престън - Сребърни чудеса

Друг уместен и обезпокоителен въпрос беше дали тя самата го обичаше все още.

Отговорът без съмнение беше положителен. Винаги вярна на истината, Тринити трябваше да признае, че никога не бе спирала да го обича. Той я беше наранил жестоко, но не беше унищожил любовта й към него, въпреки че тя се беше опитвала да се убеждава в противното.

Остана не зададен само един въпрос: Какво да прави сега?

Това я объркваше. Беше много категорична, когато му крещеше, че го мрази и му нареждаше да напусне живота й. Беше му казала също, че не желае повече да я докосва и доколкото си спомняше, той престана да го прави. Тя си лягаше сама и се събуждаше сама. Вдлъбнатината на възглавницата му беше единственото видимо доказателство, че беше спал в леглото й през нощта.

Но все пак не беше си отишъл и в това се криеше нейната надежда.

Тя започна да прави планове. Откакто беше започнала да се чувства по-добре, Чейс ходеше до Далас веднъж в седмицата, обикновено в петък.

Тринити знаеше, че ако той спазваше работната си програма, щеше в петък да отиде в Далас. Тя тайно уреди със Сиси гостуването на Стефани у тях същата вечер и успя да убеди Магнус, че след като приготви вечеря, може да си тръгне, макар и по-рано от обикновено. В петък следобед всичко беше готово — освен Тринити.

Макар че не бе от срамежливите, тя доста се притесняваше дали ще може да осъществи замисленото. Вечерята цвърчеше във фурната, Лари бе взел Стефани преди час, а Тринити лежеше във ваната и както никога, се колебаеше какво да облече.

Бедата беше, че вече в нищо не изглеждаше добре. Коремът й растеше с всеки ден. Тя се погледна. „Приличам на изхвърлен на брега кит“ — помисли си недоволно.

Изведнъж се усмихна. Сви рамене и с философско изражение излезе от ваната. В края на краищата това бе малката цена, която трябваше да плати, за да има бебе от Чейс.

Тя намаза цялото си тяло с лосион и се засмя на глас. Не се бе чувствала така добре отдавна. Добрата храна и дългата почивка вече даваха резултат и тя бе уверена, че ще има нормално и здраво бебе. Сложи ръка на корема си и изрече на глас в празната стая: „Може би ще бъде момче в края на краищата.“

Отвори вратата на дрешника и първото нещо, което видя, беше сребристозелената рокля, която Чейс я бе помолил да сложи онази вечер, когато беше донесъл всички дрехи вкъщи.

Тринити я облече. Тя беше започнала да носи сутиен, защото гърдите й бяха наедрели. Но роклята имаше висока талия и достатъчно ги придържаше, затова реши да мине тази вечер без сутиен.

Роклята се спускаше до глезените й. Имаше ниско изрязано деколте и дълги феерични ръкави. Косата на Тринити се разстилаше с блясък по раменете й. За пръв път от седмици насам тя се почувства красива и отиде с валсови стъпки във всекидневната да чака Чейс.

Скоро след това той пристигна и още като влизаше през задната врата, започна да я вика:

— Тринити?

— Аз съм в предната стая, Чейс.

Той се втурна в стаята с преметнато през рамо яке и разкопчана до кръста риза. Изглеждаше уморен и разтревожен.

— Къде са другите? Защо си тук сама? Наред ли е всичко?

Тринити вдигна ръка и започна да отмята отговорите на пръстите си.

— Всичко е наред, Стефани ще прекара нощта с братовчедите си, а на Магнус казах, че може да си тръгне веднага щом приготви вечерята.

Чейс метна якето си на един стол, сложи ръце на кръста си и неодобрително я изгледа.

— Магнус не би трябвало никога да те оставя сама. Наредил съм му да стои тук, докато се върна.

Тринити вдигна нехайно рамене.

— Аз отмених твоята заповед.

— Какво има? — попита той с присвити очи.

Изведнъж Тринити се почувства неловко. Последното нещо, което би искала, беше Чейс да се обвързва с нея само заради детето. След тази вечер единствената причина, която би приела за основание да останат заедно, беше любовта. Би ли могла да греши, като смяташе, че той я обича? Определено съществуваше такава вероятност. Каквато и да беше истината, време беше да я разбере.

— Вечеря — отговори тя весело. — Гладен ли си?

— Не много. — Чейс се отпусна на дивана и облегна глава назад. Той напрегнато я изгледа и нежно отбеляза: — Знаех си, че с тази рокля ще изглеждаш чудесно.

На бузите й изби лека руменина и тя нервно замачка плата.

— Роклята е прекрасна.

Очите му блеснаха игриво при очевидното й смущение, после продължиха надолу към заоблените й гърди. Задържаха се там и… потъмняха.

Тринити нервно хапеше долната си устна. Беше като онемяла. Какво правеше? Беше по-трудно, отколкото си го представяше. Знаеше, че трябва да каже или да направи нещо, за да наруши тишината.