Фейрене Престън - Сребърни чудеса

— Защо? Не е нужно да ставаш днес, ако не ти се иска.

— Искам — отчаяно се инатеше Тринити. — Трябва да отида при доктор Къртис!

Наистина! Не беше честно да се налага да търпи и Чейс, и непрекъснатото двайсет и четири часово гадене. Едното й беше напълно достатъчно. Ако Чейс смяташе, че може да се бърка във всяко кътче от живота й, беше време да му даде урок! Тя спря да размишлява, защото усети, че Чейс бе станал много тих.

— Имаш час при лекаря днес и нямаше да ми кажеш, така ли? — Думите му нямаха интонация на въпрос.

Тринити го погледна озадачена:

— А защо да ти казвам? Това няма нищо общо с теб. Имам час при моя лекар, не при твоя.

Чейс се завъртя на пети и излезе. След десет минути се върна с чаша димящ чай и чиния бисквити.

— Отмених срещата си, така че щом се приготвиш, ще те откарам в града.

Тринити отвори уста, но я затвори веднага щом видя неумолимото му изражение.

— И нито дума повече! — кратко нареди той.

Два часа по-късно Тринити седеше в лекарския кабинет и гледаше с неизпитвана досега неприязън възрастния господин, който се бе грижил за нея от малка. Доктор Къртис весело разказваше на Чейс всичко, свързано с нейното здраве. Още по-лошото бе, че Чейс сякаш попиваше цялата информация.

Доктор Къртис прекъсна монолога си, за да я погледне сияещо над очилата си.

— Толкова се радвам, че доведе Чейс със себе си тази сутрин, мила моя.

Тринити стисна зъби и се усмихна на лекаря. Изстена вътрешно, когато той продължи:

— Много е важно да се ангажира и бащата в целия процес, както знаете. — Той се обърна към Чейс: — Предполагам, че знаете за анемията й?

Чейс се усмихна учтиво на мъжа пред себе си, но посегна към Тринити и стисна болезнено ръката й.

— Бих искал да чуя вашето мнение, доктор Къртис.

— За нещастие сега Тринити има доста по-тежка бременност, отколкото със Стефани. Тя беше в крайно изтощено състояние още преди да дойде при мен. Освен това смятам, че нещата са се усложнили и от доста силно умствено напрежение. Но щом открих, че е бременна, незабавно предписах таблетки за повишаване на нивото на желязото в кръвта, както и диета, която смятам за особено важна при всички мои пациентки, които ще стават майки.

Той се вгледа проницателно в Тринити.

— Доколко можа да я изпълняваш?

— Аз… всъщност…

— Никак, докторе — рязко отвърна Чейс по същество на въпроса, като прекъсна нейното мънкане. — Тринити е твърде зле и не задържа храната.

Доктор Къртис я погледна замислено.

— Както ти казах, мила, има нещо, което мога да ти дам против повръщането. Можем да започнем с доста ниска доза и постепенно да я увеличим.

— Не! — Тринити поклати глава. — Категорично не. Мисля, че бях ясна. Няма да пия никакви лекарства, докато съм бременна. Няма да рискувам здравето на бебето си.

— Трябва да разбереш, Тринити, че нещо трябва да се направи, и то веднага. Не можеш седмици наред да я караш без храна. Не само ще увредиш бебето, но и самата себе си.

Тринити се размърда нервно на стола си. Не можеше да оспори такава логика, но и не знаеше как да постъпи.

Отказа да приема каквито и да било лекарства. Беше слушала твърде много ужасяващи истории за болни или деформирани новородени, за които чак след години се доказваше, че са увредени от лекарствата, приемани от майките по време на бременността, лекарства, които лекарите и държавните служби бяха смятали за безвредни. Но пък не искаше да бъде затворена в болница дори и за съвсем кратко време. Мислеше, че няма да издържи там.

Оказа се, че Тринити би могла да си спести душевните терзания, защото след малко, напълно в негов стил, Чейс взе решението:

— Защо не отложим още малко, доктор Къртис? Взел съм мерки за пълното спокойствие на Тринити. Няма да се тревожи за фермата или къщата. Освен това ще има човек, който да осигурява храната, препоръчана от вас като най-подходяща.

Възрастният мъж се облегна назад и ги загледа с интерес.

— А ти ще изпълняваш ли предписанията, Тринити?

Тя изгледа косо Чейс. Макар и с неохота, трябваше да му благодари за проницателното и навременно разбиране, което беше проявил.

— Обещавам, доктор Къртис. Знам, че трябваше да се опитвам по-честичко да хапвам по малко сирене или бисквити, но се чувствах твърде отпаднала, за да си приготвям храна, а още повече да ям.

— Отсега нататък ще се стараеш, нали? Ще оставиш други да се грижат за фермата и Стефани? — настояваше той, като очевидно се опитваше да убеди самия себе си в желанието й да съдейства.