Фейрене Престън - Сребърни чудеса

Плътният му глас продължи да отеква в мозъка й.

— Ще ми бъде много неприятно, когато започнеш да носиш сутиен. — Чейс започна бавно да разкопчава копчетата отпред на нощницата й, като леко я разтвори и прокара ръката си по голата плът отвътре. — Толкова са красиви гърдите ти — изстена той, преди да ги целуне.

Тринити стенеше от желанието, което докосването му предизвикваше у нея. Какво ставаше? Тя беше толкова сигурна, че вече не го обича. Беше ли изобщо възможно все още да е влюбена в него? Тя се почувства страшно объркана. Единственото нещо, което осъзнаваше, беше, че внезапно го пожела страшно силно.

Тя обхвана с ръце главата му и се изви като дъга към него. Чейс Колфакс беше един демон със сребриста коса, който се появи в онази магическа лунна нощ и я обсеби — и сега за нея нямаше никакво спасение.

Чейс нежно галеше гърдите й и шепнеше:

— Ще кърмиш ли нашия син?

— Син? — успя да попита Тринити с дрезгав глас.

— Следващия път ще си родим дъщеря — обеща той с шепот малко нахално, като устните му се отправяха към устата й.

Не! Цялото й същество крещеше — не! Тя не можеше да позволи такова нещо! Как може да забрави, че той се бе опитвал да я купи… и след като се беше съгласила да има връзка с него, колко бързо му бе омръзнала… и най-вече как я беше унижил със сексуалните си игри на превъзходство в нощта, преди да замине за Европа.

— Престани! — извика тя, като го отблъсна с все сила. Задъхан, Чейс я попита с дрезгав глас, отдръпвайки се назад:

— Какво има? Ударих ли те?

— Да!… Не!… О, просто се махни!

— Тринити, какво става? Кажи ми!

— Ти си виновен! — с горчивина го обвини тя. — Ти, Чейс Колфакс. Ти вземаш и никога не даваш… Но този път нямаш късмет, защото повече нямам намерение да давам от себе си. Сега просто се махни и ме остави на мира.

Тринити се обърна и започна да плаче. Горчиви сълзи на отчаяние се стичаха по лицето й. Не можеше да обясни защо плаче. Само смътно осъзна, че Чейс мушна всички дрехи обратно в кутиите и ги махна от леглото. След миг то потъна под тежестта му. Тялото й се разтърсваше от конвулсивни ридания. Чейс я взе в прегръдките си.

— Тихо, Тринити! Недей! Ще ти стане лошо. — Гласът му беше мек като кадифе. С него би могъл да опитоми и диво животно, но на нея не й направи впечатление.

Тя замахна с всичка сила и започна да го удря с юмруци по гърдите.

— Мразя те — изпищя тя, — мразя те! Не искам никога да ме докосваш отново. Махай се от къщата и от живота ми!

Той я притегли силно към себе си, така че тя не можеше повече да размахва ръце.

— Зная, мила — нежно прошепна той, — зная. Успокой се сега. Не искам да си навредиш.

— Мразя те, Чейс Колфакс — повтори тя отчаяно през сълзи. — Мразя те! И винаги ще те мразя. Остави ме на мира.

Тринити не помнеше след това колко дълго бе плакала и колко пъти му бе казала, че го мрази. Помнеше само как Чейс я прегръщаше цяла нощ, разтриваше успокоително гърба й, утешаваше я с нежни думи и я топлеше със силното си тяло.

На другата сутрин, когато се събуди, той вече бе заминал за Далас. Но се върна още същата вечер.

През следващите няколко дни здравето на Тринити се възстанови, а с него и нейната обективност. Видимо нищо в отношенията й с Чейс не се бе променило. Той продължаваше да се грижи за нея и за къщата, за Стефани и фермата със същата готовност и усърдие, които проявяваше от самото начало.

Разбира се, това не включваше неговите дела. Тринити допускаше, че той се справяше с тях без особени усилия. Странно беше, че никога преди не й беше идвало наум, че като се бе преместил да се грижи за нея, той бе поставил своята работа на второ място.

Но всъщност много неща не й бяха минали през ума. Сега, когато започна да се чувства съвсем добре, тя започна да забелязва какво става около нея. Това, което виждаше, я впечатли страшно.

Ако имаше някой, който да има възможност да обърне гръб на всичко, това беше Чейс Колфакс. Тринити не беше показала голяма благодарност за помощта и грижите му, а го беше гонила непрекъснато.

Тогава защо беше останал? И защо изведнъж се развълнува, че бе останал?

Преди месеци бе решила да учи Чейс да не се затваря в себе си, да разкрива душата си и да показва любовта си. Беше се надявала, че той ще се влюби в нея така силно, както тя бе влюбена в него. Възможно ли бе да е успяла?

Като остави тези мисли настрана, тя реши да погледне на ситуацията от друг ъгъл. Ако хилядите неща, които той бе направил за нея през изтеклите седмици, не доказваха неговата обич, тогава какво друго би могло да го докаже?