Оуън Колфър - Тайната на Артемис Фоул

Звярът приклекна ниско до земята и с пожълтял нокът повдигна брадичката на момичето. Югуларната вена спокойно пулсираше по дължината на врата й. Откъде да започне — от сърцето или от врата? Тролът се колебаеше. От врата, беше по-близо. Той извъртя нокътя си настрани, така че върхът му да се закачи за меката човешка плът. Едно рязко бодване — и сърцето на момичето щеше само да изтласка кръвта от тялото й.

Бътлър се събуди, което само по себе си беше изненада. Моментално осъзна, че е жив, защото непоносима болка пронизваше всеки кубически сантиметър от тялото му. Това не беше хубаво. Беше жив, но като се имаше предвид фактът, че вратът му бе счупен, той едва ли някога ще можеше отново да разхожда кучето, да не говорим за спасяване на сестра си.

Прислужникът размърда пръсти. Боляха непоносимо, но поне се движеха. Чудно беше, че изобщо имаше някакви двигателни функции, като се имаше предвид травмата на гръбначния му стълб. Пръстите на краката също като че ли мърдаха, но това можеше да бъде измамно усещане, тъй като Бътлър не можеше да ги види.

Раната на гърдите му бе престанала да кърви, той разсъждаваше нормално. При всички случаи беше в далеч по-добро състояние, отколкото би могло да се очаква. Какво, за Бога, ставаше тук?

Бътлър забеляза нещо. Около туловището му прехвърчаха сини искри. Сигурно халюцинираше, съзнанието му раждаше приятни образи, за да го отвлече от мисълта за неизбежното. Трябваше да се отбележи, че халюцинацията беше доста реалистична.

Искрите се събираха при раните му и проникваха под кожата. Бътлър потръпна. Това не беше халюцинация. С него ставаше нещо необичайно. Някаква магия.

Магия? Тази мисъл включи червена лампичка в набързо зарасналия му череп. Феина магия. Нещо лекуваше раните му. Той завъртя глава и потрепери от скърцането на плъзгащи се гръбначни прешлени. Някой бе сложил ръка на лакътя му. От крехките елфини пръстчета излизаха искри, които автоматично се насочваха към раните от ожулване, счупване и натъртване. Те бяха много, но малките искрици се справяха с тях бързо и ефективно. Сякаш невидима армия поправяше щети, причинени от ураган.

Бътлър усещаше как костите му зарастват и кръвта се отдръпва от раните, които започваха да се покриват с коричка. Той завъртя неволно глава, когато гръбначните прешлени се наместиха и силите нахлуха в тялото му. Магията възстановяваше трите литра кръв, изтекла през раната на гърдите му.

Бътлър скочи на крака — буквално скочи. Отново бе самият себе си. Не. Беше нещо повече. Беше силен, както никога преди. Достатъчно силен, за да фрасне още веднъж звяра, надвесил се над малката му сестричка.

Той усети как подмладеното му сърце пърпори като двигател на моторна лодка. „Спокойно — каза си. — Страстите са враг на успеха.“ Но спокоен или не, положението беше отчайващо. Звярът вече бе успял да го убие веднъж, а този път Бътлър дори нямаше подръка зиг зауър. Въпреки уменията му в бойните изкуства добре беше да има и оръжие. Или нещо тежко. Обувката му се удари в някакъв метален предмет. Бътлър погледна надолу към бъркотията, която тролът бе оставил по пътя си… Отлично.

На екрана се виждаха само снежинки.

— Хайде — нервничеше Кореноплод. — Побързайте!

Вихрогон побутна с лакът началника.

— Може би ако не бяхте блокирали всички компютри…

Кореноплод неохотно се отмести от монитора. Според него кабелите на компютрите бяха виновни, че му се пречкаха в краката. Главата на кентавъра потъна в някакво електрическо табло.

— Сега вижда ли се нещо?

— Нищо. Само смущения.

Кореноплод удари по екрана. Идеята не беше добра. Първо, защото вероятността това да помогне бе по-малка от едно на един милион и, второ, защото плазмените екрани силно се загряват от продължителна работа.

— Д’Арвит!

— Между другото, не пипайте екрана.

— О, ха-ха! Сега намираме време за шеги, така ли?

— Всъщност не. Нещо вижда ли се?

Снежинките се слегнаха и образуваха познати очертания.

— Ето, задръж така! Имаме сигнал.

— Включих втората камера. Боя се, че е старичка, но ще свърши работа.

Кореноплод не каза нищо. Взираше се в екрана. Като че ли гледаше филм. Това не можеше да бъде действителността.

— Е, какво става там? Нещо интересно?

Кореноплод направи опит да отговори, но военният му речник просто не разполагаше със суперлативи.

— Какво? Какво има?

Началникът направи втори опит.

— Това е… човекът… Аз никога… О, не мога, Вихрогоне. Трябва да го видиш сам.