Оуън Колфър - Тайната на Артемис Фоул

Тролът бе успял някак си да обхване с нокти каската, която според Вихрогон притежаваше хлъзгаво покритие и не можеше да се обхване, и стискаше все по-силно. Трябваше да проведе сериозен разговор с кентавъра. Ако не в този живот, то в другия непременно.

Капитан Бодлива Зеленика се намери във въздуха и след малко се озова лице в лице със стария си враг. Тя се мъчеше да събере мислите си въпреки болката и объркването. Кракът й висеше като махало, а дъхът на трола брулеше лицето й на смрадливи вълни.

Беше съставила някакъв план, нали? Със сигурност не бе долетяла дотук, само за да се свие на кълбо и да умре. Всичките години в Академията трябваше да са я научили на нещо. Какъвто и да беше планът, той витаеше някъде далеч в съзнанието й отвъд болката и уплахата. Далеч от нея.

— Светлините, Зеленика…

В главата й отекна глас. Сигурно говореше сама на себе си. Непознато преживяване. Ха-ха. Трябваше да го запомни и да го разкаже на Вихрогон… Вихрогон?

— Пусни фаровете, Зеленика. Ако завърти бивните си, ще умреш, преди магията да е подействала.

— Вихрогоне! Ти ли си?

Дали го беше казала на глас или само си го бе помислила? Не знаеше със сигурност.

— Дългите тунелни светлини, капитане!

Това беше друг глас. Недотам приятелски.

— Веднага натисни бутона! Това е заповед!

Оп-па! Това беше Кореноплод. Зеленика отново бе на път да провали операцията. Първо Хамбург, после Мартина Франка, а сега и тук.

— Слушам, сър — измърмори тя, като се постара да звучи убедително и дисциплинирано.

— Натисни го! Веднага, капитан Зеленика!

Феята погледна право в безмилостните очи на трола и натисна бутона. Много мелодраматично. Или поне така щеше да бъде, ако светлините работеха. За нейно нещастие, тя бе взела една от каските, разнебитени от Артемис Фоул. Затова нямаше нито звук, нито филтри, нито тунелни светлини. Халогенните фарове все още бяха на мястото си, но кабелите бяха изскубнати от Артемис за целите на проучването.

— Тюх, да му се не види — въздъхна Зеленика.

— „Тюх, да му се не види“! — излая Кореноплод. — Какво би следвало да означава това?

— Фаровете не работят — обясни Зеленика.

— Ох… — гласът на Кореноплод заглъхна. Какво друго можеше да каже?

Зеленика хвърли поглед към трола. Ако не знаеше, че троловете са малоумни създания, можеше да се закълне, че звярът й се хилеше. Стоеше, кръвта капеше от раните на гърдите му, а той се хилеше. Капитан Бодлива Зеленика никак не обичаше да й се хилят.

— Искаш ли заедно да се посмеем? — попита тя и фрасна трола с единственото оръжие, което й беше подръка. Със собствената си затворена в каска глава.

Това беше смело, нямаше съмнение, но точно толкова резултатно, колкото да сечеш дърво с перце. За щастие лошо премереният удар оказа страничен ефект. За част от секундата двата края на някоя от скъсаните жици се съединиха и изпратиха ток до единия от фаровете. Четиристотин вата бяла светлина заслепиха огненочервените очи на трола и изпратиха болезнени импулси до мозъка му.

— Хе-хе! — възкликна Зеленика с половина уста. В следващата секунда тролът изпадна в неволни конвулсии и я запрати на паркетния под. Тя се завъртя и кракът й се повлече безпомощно след нея.

Зеленика летеше право към стената с ужасяваща скорост. Може би, помисли си с надежда, ще бъде един от онези удари, при които не чувстваш нищо и болката идва по-късно. Не, заговори песимизмът в нея, боя се, че няма да стане така. Тя се удари в гоблен с нормански епически мотиви и той се свлече на пода върху нея. Болката я връхлетя незабавно и безмилостно.

— У-уф! — изсумтя Вихрогон. — Направо го почувствах. Камерите са извън строя. Индикаторите за болка почти изхвърчаха от скалата. Белите ти дробове са съсипани, капитане. За малко да те изгубим. Но не се тревожи, Зеленика, магията ти всеки момент ще подейства.

Феята усети как синята магическа жилка достига до раните й. Тя благодари на боговете за жълъда. Но беше малко късно. Болката бе станала непоносима. Точно преди да изпадне в безсъзнание, Зеленика протегна ръка над гоблена. Докосна кожата на ръката на Бътлър. Като по чудо човекът не беше умрял. Слабото биене на сърцето караше кръвта да излиза навън през раните по натрошените крайници.

„Излекувай го“ — каза си тя наум. И магията потече по пръстите й.

Тролът беше изправен пред дилема — от коя жена да започне. Коя, коя да избере? Болката, която пулсираше в рунтавата му глава, както и куршумите, заседнали в мастната тъкан на гърдите му, не улесняваха вземането на решение. Накрая тролът се спря на обитателката на земната повърхност. Крехко човешко месце. Без жилави феини мускули, които да засядат между зъбите.