Оуън Колфър - Тайната на Артемис Фоул

Когато прахта улегна, работниците свалиха задържащата преграда вътре в клетката и започнаха да блъскат с голи длани по страничните стени.

Мъх се подаде иззад щита си.

— Чисто ли е, капитане?

— Изчакайте само една проклета секунда, командире. Чикчирик? Как се справяме?

Чикчирик погледна монитора в камиона.

— Мърда. Ударите го дразнят. Изважда ноктите си. Леле-мале, ама е голям! Не ща да съм на мястото на мадамата от разузнаването, ако това чудо се изпречи на пътя й.

За миг Мъх изпита чувство на вина, но го пропъди с любимия образ на мечтите си — как седи удобно във фотьойла от бежов велур като член на Съвета.

Клетката се залюля заплашително и едва не събори Чикчирик от седалката му. Той стисна волана като ездач на родео.

— Оле-ле! Тръгва. Момчета, свалете предпазителите и заредете. Имам чувството, че всеки момент ще чуем вик за помощ.

Мъх не си направи труда да свали предпазителя и да зареди. Той предпочете да остави тези неща за простите войници. Командващият операцията считаше себе си за твърде важен, за да рискува живота си в такава несигурна ситуация. За доброто на целия Народ трябваше да остане извън зоната на провеждане на операцията.

Бътлър прескачаше по четири стъпала наведнъж. Това бе може би първият път, когато оставяше господаря Артемис сам в кризисна ситуация. Но Джулиет беше член от семейството, а по всичко личеше, че нещо не е наред с малката му сестричка. Онази фея й бе казала нещо и сега тя седеше в килията и се кикотеше. Бътлър се страхуваше от най-лошото. Ако нещо се случеше с Джулиет, той нямаше да си го прости.

Икономът усети как капка пот се стича по гладко избръснатия му череп. Цялата ситуация бе пълна с неочаквани обрати. Феи, магия, а сега и пленничката се разхождаше на свобода из къщата. Как можеше да се справи с всичко това? Всеки политик имаше охрана от четирима души, а от него се очакваше да овладее това невъзможно положение съвсем сам.

Бътлър затича по коридора и влетя в помещението, доскоро служило за килия на капитан Бодлива Зеленика. Джулиет се беше проснала на леглото и с възторг съзерцаваше една от бетонните стени.

— Какво правиш? — попита той задъхан и с тренирана бързина извади деветмилиметровия си зиг зауър.

Сестра му едва го погледна.

— Тихо, слон такъв. Гледам Луи Лав Машийн. Не е толкова силен, и аз мога да го поваля.

Бътлър примигна. Сестра му дърдореше безсмислици. Очевидно беше упоена.

— Да вървим. Артемис иска да се качим в стаята за съвещания.

Джулиет посочи стената с красиво оформения нокът на показалеца си.

— Артемис може да почака. Това е състезание за междуконтиненталната титла. Битката е много жестока. Луи изяде любимото прасенце на Хогман.

Икономът огледа стената. Определено беше празна. Но нямаше време да убеждава Джулиет.

— Добре. Хайде да вървим — изръмжа той и метна сестра си на широкото си рамо.

— Не-е-е! Слон такъв! — запротестира тя и заудря по гърба му с малките си юмруци. — Не сега. Хогман! Хогма-а-ан!

Бътлър не обърна внимание на протестите й и се затича напред с големи крачки. Кой, по дяволите, беше този Хогман? Сигурно някой от приятелчетата й. За в бъдеще щеше да се интересува повече от това кой й се обажда.

— Бътлър! Обади се.

Това беше Артемис. Обаждаше се по уоки-токито. Той подпря сестра си с крак, за да може да стигне с ръка до колана си.

— Близалки! — изкрещя работодателят му.

— Би ли повторил? Стори ми се, че каза…

— Ъ-ъ-ъ… Исках да кажа бързо! Махай се оттам! Прикрий се! Прикрий се!

„Прикрий се“? Военният термин звучеше необичайно в устата на господаря Артемис. Като диамантен пръстен в чувал за томбола.

— Да се прикрия?

— Да, Бътлър. Прикрий се. Реших, че ако говоря на военен език, ще задействам по-бързо познавателните ти функции. Очевидно съм сгрешил.

Това беше по-типично за него. Бътлър огледа коридора за ъгълче, в което да се скрие. Нямаше голям избор. Единственото скривалище бяха средновековните доспехи, наредени край стените. Икономът се пъхна в нишата зад доспехите на рицар от XIV век, въоръжен с пика и боздуган.

Джулиет почука по бронята.

— Мислиш се за много силен? Мога да те надвия с една ръка.

— Тихо! — изшътка Бътлър.

Той затаи дъх и се заслуша. Нещо наближаваше главния вход. Нещо голямо. Бътлър се наведе напред, доколкото му бе възможно, за да хвърли око на фоайето…

В този миг сякаш вратата експлодира. Но този глагол не описва достатъчно точно станалото действие. По-точно тя се разби на безброй много трески. Бътлър беше виждал нещо подобно веднъж, когато земетресение седма степен разтърси имението на колумбийски наркобарон секунди преди времето, в което се очакваше поставената там бомба да се взриви. Сега беше малко по-различно. Щетите бяха по-локализирани. Много професионална работа. Класически пример за антитерористична тактика. Настъпваш с дим и оглушителен шум, а след това влизаш, когато обектите са дезориентирани. Каквото и да предстоеше, не беше добро. Бътлър не се съмняваше в това. И беше абсолютно прав.