Оуън Колфър - Тайната на Артемис Фоул

— Не мога да повярвам, че дори си могъл да си го помислиш.

— Юлиус, трябва да приемеш, че това по същество е същата идея като твоята.

— Не, не е. Сламчо Челюстокопач сам взе решението. Знаеше какви са рисковете.

— Да не е умрял?

Кореноплод отново разтърка очи.

— Да. Така изглежда. Имало е срутване.

— Това само доказва, че аз съм прав. Един трол не умира толкова лесно.

— Небеса, той е тъпо животно! Как ще накараш трол да следва инструкции?

Мъх се усмихна и в страха му се прокраднаха наченки на самоувереност.

— Какви инструкции? Само посочваме къщата и му се махаме от пътя. Гарантирам ти, че онези човеци ще ни молят да влезем и да ги спасим.

— А какво ще стане с моя офицер?

— Ще върнем трола в клетката много преди положението да стане опасно за капитан Бодлива Зеленика.

— Можеш ли да ми обещаеш, че ще стане така?

Мъх направи пауза.

— Това е риск, който аз… който Съветът е готов да поеме.

— Политици! — сопна се Кореноплод. — И за теб това е само политика, Мъх. Красиво перце върху шапката ти по пътя към мястото в Съвета. Повдига ми се от теб.

— Каквото и да мислиш, ще работим по тази стратегия. Съветът ме назначи за командващ операцията, така че ако не можеш да загърбиш личните си пристрастия, махни се от пътя ми.

Кореноплод отстъпи встрани.

— Не се тревожи, командире. Не искам да имам нищо общо с тази касапница. Цялата отговорност пада върху теб.

Мъх надяна най-искрената си физиономия.

— Юлиус, каквото и да си мислиш, в сърцето ми има място само за интересите на Народа.

— Най-вече на един от Народа — изсумтя Кореноплод.

Мъх реши да опита с демонстрация на висок морал.

— Не съм длъжен да слушам това. Всяка секунда разговор с теб е пропиляно време.

Кореноплод го погледна право в очите.

— Това прави общо около шестстотин пропилени години, а, приятелю?

Мъх не отговори. Какво можеше да каже? Амбицията си имаше цена и в случая тази цена беше приятелството.

Лейтенантът се обърна към отряда си — група отбрани елфи, предани единствено на него.

— Занесете шатрата до алеята. Няма да започвате, преди да съм ви наредил.

Той профуча покрай Кореноплод, като гледаше във всички посоки освен към досегашния си приятел. Вихрогон не го остави да се измъкне без коментар.

— Хей, Мъх!

Командващият операцията не можеше да търпи такъв тон, особено в първия ден от назначението си.

— Затваряй си устата, Вихрогоне. Никой не е незаменим.

Кентавърът се подсмихна.

— Съвсем вярно. Това й е особеното на политиката — имаш само една възможност.

Въпреки че не му се искаше, Мъх все пак слушаше с половин ухо.

— Знам, че ако бях аз — продължи Вихрогон — и имах една възможност, една-единствена възможност да запазя място за задника си в този Съвет, със сигурност не бих поверил бъдещето си в ръцете на трол.

Изведнъж цялата самоувереност на Мъх се изпари, лицето му пребледня и лъсна от пот. Той избърса вежди и побърза да настигне шатрата.

— До утре — извика Вихрогон след него. — Ще се видим, като дойдеш да изхвърляш боклука ми.

Кореноплод се разсмя. Може би за пръв път забележка на Вихрогон му се струваше толкова смешна.

— Браво, Вихрогоне — каза началникът и се усмихна. — Удари този подлец по болното му място, право в амбициите.

— Благодаря, Юлиус.

Усмивката изчезна от лицето на Кореноплод по-бързо от печени голи охлюви в полицейския стол.

— Предупредих те да не ме наричаш Юлиус, Вихрогоне. А сега ме свържи по онази външна линия. Искам златото да е доставено, когато планът на Мъх се провали. Мобилизирай всичките ми поддръжници в Съвета. Сигурен съм, че Голяма крачка е на моя страна, а също и Ларвес, може би и Лозяя. Тя винаги ме е харесвала, и нищо чудно, та аз съм дяволски привлекателен.

— Шегувате се, нали?

— Никога не се шегувам — отвърна Кореноплод с напълно сериозно лице.

Зеленика имаше нещо като план. Да се поразходи из къщата незабелязана, да приложи някои феини хитрини, да направи куп поразии и така да принуди Фоул да я пусне. А ако предизвикаше щети на стойност няколко милиона ирландски лири, е, тогава можеше да получи и премиални.

Не беше се чувствала така добре от години. Очите й сияеха, под всеки сантиметър от кожата й проблясваха искри. Бе забравила колко е приятно да прелива от магически сили.

Капитан Бодлива Зеленика чувстваше, че владее положението. Сякаш беше излязла на лов. Тъкмо на това я бяха учили. В началото на тази история преимуществото бе на страната на Калните създания. Но сега нещата се обърнаха. Сега тя беше ловецът, а те — плячката.