Оуън Колфър - Тайната на Артемис Фоул

Облаците прах бавно се слегнаха и покриха с бяла пелена тунизийския килим. Мадам Фоул щеше да побеснее, но, за щастие, не си показваше носа от таванската стая. Инстинктът му подсказа да бяга. Да притича на зигзаг през фоайето до стълбището и да се качи на горния етаж. Да се сниши, за да стане минимална цел. Това бе най-подходящият момент да го направи, преди прахът да се е слегнал напълно. Всяка секунда под сводестия таван щяха да засвистят куршуми и последното, което му се искаше, бе да остане притиснат на най-ниското ниво.

Всеки друг ден Бътлър щеше да побегне. Щеше да изкачи половината стълбище, преди умът му да е формулирал следващата мисъл. Но днес малката му сестричка висеше на рамото му и говореше глупости, и последното, което му се искаше, беше да я изложи на смъртоносен огън. В състоянието, в което се намираше Джулиет, вероятно щеше да извика някого от феините командоси на дуел. А колкото и да се перчеше с уменията си да се бие, сестра му беше още дете. Не можеше да си съперничи с тренирани командоси. Затова Бътлър се скри зад рицарските доспехи, облегна Джулиет на гоблена отзад и погледна предпазителя на оръжието си. Беше свален. Добре. Елате и ме измъкнете от тук, дребосъци.

Нещо се раздвижи в прашната мъгла. Бътлър веднага забеляза, че това нещо не беше човек. Икономът бе ходил на много сафарита през живота си и можеше да познае едно животно от пръв поглед. Обърна внимание на походката на създанието. Вероятно беше човекоподобна маймуна. Горната част на тялото му напомняше на горила, но животното бе по-едро от всеки примат, който икономът бе виждал някога. Ако беше горила, тогава пистолетът нямаше да му помогне много. Можеш да изстреляш пет пълнителя в главата на едра горила и тя пак да успее да те изяде, преди мозъкът й да е осъзнал, че е мъртва.

Но това не беше горила. Горилите не виждат в тъмното. А това същество виждаше. Зениците му светеха огненочервено. Имаше и бивни, но не приличаха на слонски. Тези бяха извити, с назъбени остриета. Оръжия за изкормване. Бътлър усети тръпка в долната част на стомаха си. Беше изпитвал това чувство веднъж. През първия си ден в швейцарската академия. Това беше страх.

Създанието излезе от облака прах. Бътлър ахна. И това правеше за пръв път от времето си в академията. Този противник не приличаше на никого от досегашните, срещу които икономът се бе изправял. Той изведнъж осъзна какво са направили феите. Бяха им изпратили ловец примат. Същество, което не зачиташе нито магия, нито правила. То просто убиваше всеки, който се изпречеше на пътя му, независимо от вида. Съвършеният унищожител. Личеше си от острите му зъби, засъхналата съсирена кръв по ноктите му и от първичната злоба, която се четеше в очите му.

Тролът тръгна напред, като се мръщеше на светлината под полилеите. Жълтите му нокти драскаха по мраморните плочи и хвърляха искри. Сега животното душеше, като сумтеше любопитно, наклонило глава на една страна. Бътлър беше виждал тази поза и преди. На муцуните на изгладнелите питбули точно преди руските им собственици да ги пуснат на лов за мечки.

Рунтавата глава застина неподвижно. Зурлата му сочеше право към мястото, където се криеше Бътлър. Не беше случайно съвпадение. Прислужникът надникна измежду двата пръста на рицарската ръкавица. Сега двамата се дебнеха. След като беше надушило миризмата, хищното същество щеше да направи опит за бавно и безшумно приближаване, преди да се нахвърли върху плячката си. Очевидно обаче тролът не беше чел наръчника за хищници, защото не си направи труда да опита бавното приближаване, а премина направо към светкавично нападение. С бързина, която Бътлър доскоро смяташе за невъзможна, тролът профуча през фоайето и блъсна средновековните доспехи настрана, сякаш бяха манекен на витрината на магазин.

Джулиет примигна.

— О-о-о! — възкликна тя. — Това е Боб Големия крак. Шампион на Канада за 1998. Мислех, че е в Андите на гости при роднини.

Бътлър не си даде труда да я поправи. Сестра му не беше с всичкия си. Поне щеше да умре щастлива. Докато умът му правеше това мрачно заключение, ръката с пистолета се вдигна.

Бътлър натисна спусъка с максималната бързина, която позволяваше механизмът на зиг зауъра. Два изстрела в гърдите, три между очите. Такъв беше планът. Той стреля в гърдите, но тролът се намеси, преди икономът да изпълни докрай намеренията си. Намесата прие формата на режещи бивни, които се забиха под линията на отбрана на Бътлър. Те приклещиха туловището му, като продупчиха бронираната жилетка с лекотата, с която бръснач разрязваше оризова хартия.