Майкъл Конъли - Отменена присъда

Сега кестенявата й коса беше спусната, а не вързана на опашка, и обрамчваше уморено лице с тъмносини очи. Носеше дънки, сабо и черна тениска с надпис „Дет Каб“ 4 4 Американска рок група. — Б.пр. . Тя се насочи направо към хладилника и попита:

— Желаете ли нещо? Тук не държим алкохол, но ако искате нещо студено…

Бош и Макфърсън отказаха. Хари забеляза, че е оставила вратата на офиса отворена — чуваше някой да мете в ателието — и отиде да я затвори.

Глисън се върна от хладилника с бутилка вода, видя го да затваря вратата и на лицето й незабавно се изписа страх. Детективът успокоително вдигна едната си ръка, докато с другата вадеше служебната си карта.

— Всичко е наред, госпожо Глисън. Ние сме от Лос Анджелис и просто искаме да поговорим насаме с вас.

Разтвори картата и й я показа.

— Какво има?

— Аз съм Хари Бош, а това е Маги Макфърсън, прокурор от Лосанджелиската окръжна прокуратура.

— Защо ме излъгахте? — гневно попита тя. — Казахте, че искате да дадете поръчка.

— Не, всъщност не сме ви лъгали. Вашият помощник, пресовчикът, просто предположи, че сме клиенти. Не сме казвали за какво сме дошли.

Глисън явно беше вдигнала защитните си стени и Бош си помисли, че са сбъркали подхода и с това са провалили възможността да осигурят съгласието й да даде показания. Но после тя се приближи, дръпна картата от ръката му и внимателно я разгледа. Необичайна постъпка — да му вземе картата. През дългата му полицейска кариера това се случваше най-много за пети път. Видя, че очите й се задържат върху името му, и разбра, че е забелязала разликата между него и онова, с което се беше представил.

— Хари Бош ли казахте?

— „Хари“ за по-кратко.

— Йеронимус Бош. На художника ли сте кръстен?

Той кимна.

— Майка ми харесваше неговите картини.

— Хм, и аз ги харесвам. Мисля, че е знаел нещо за вътрешните демони. Затова ли го е харесвала майка ви?

— Така ми се струва.

Тя му подаде картата и Бош усети, че я обзема спокойствие. Моментът на тревога и страх беше отминал, благодарение на художника, чието име носеше той.

— Какво искате от мен? Повече от десет години не съм била в Лос Анджелис.

Ако казваше истината, явно не се бе връщала у дома по време на боледуването на втория й баща.

— Просто искаме да поговорим — рече Бош. — Може ли да седнем?

— За какво да говорим?

— За сестра ви.

— За сестра ми ли? Аз не… вижте, кажете ми за какво се…

— Явно не знаете.

— Какво да знам?

— Седнете и ще ви разкажем.

Сара най-после седна до масата, извади пакет цигари от джоба си и запали.

— Извинявам се — каза Глисън. — Това е последният ми останал порок. А и вие се появихте така… Имам нужда от цигара.

През следващите десет минути Бош и Макфърсън й изложиха историята и я преведоха през кратката версия на пътуването на Джейсън Джесъп към свободата. Глисън почти не реагира на новината. Нямаше сълзи, нямаше гняв. Не попита и за ДНК експертизата, която го беше изкарала от затвора. Само им обясни, че не поддържала връзка с никого в Калифорния, нямала телевизор и не четяла вестници. Това я разсейвало от работата и от възстановяването й от зависимостта.

— Ще го съдим пак, Сара — съобщи й Маги. — И сме тук, защото се нуждаем от вашата помощ.

Бош видя, че жената се затваря в себе си, за да прецени последиците от онова, което й разказваха.

— Беше толкова отдавна — отвърна тя накрая. — Не може ли просто да използвате показанията ми от първия процес?

Макфърсън поклати глава.

— Не, Сара. Новите съдебни заседатели изобщо не бива да знаят какво се е случило на предишния процес, защото това може да повлияе на преценката им за доказателствата. Ще ги настрои срещу обвиняемия. Затова, когато свидетелите от първия процес са мъртви или невменяеми, ние прочитаме предишните им показания за съдебния протокол, без да съобщаваме на заседателите откъде са. Но когато случаят не е такъв, свидетелят трябва лично да дойде в съда и да даде показания.

Не стана ясно дали Глисън изобщо чу обяснението й. Тя седеше и се взираше в нещо много далечно. Дори когато заговори, очите й не се откъснаха от привличащата ги точка.

— Цял живот се мъча да забравя деня, в който се случи това. Опитвах различни неща. Взимах наркотици, за да се затворя в балон. Направих… Няма значение, въпросът е, че едва ли ще съм ви от полза.

Преди Макфърсън да успее да й отговори, Бош се намеси:

— Знаете ли какво, хайде просто да си поговорим няколко минути за онова, което си спомняте, става ли? И ако не се получи, добре. Вие сте били жертва, Сара, и не искаме да ви измъчваме отново.