Майкъл Конъли - Отменена присъда

Бош наблюдава постройката толкова дълго, че накрая Макфърсън също заобиколи отзад.

— Защо се ба…

Той вдигна ръка, за да я накара да млъкне, и посочи сградата.

— Какво е това? — прошепна Маги.

Преди той да успее да й отговори, едното крило на вратата се отвори с плъзгане и отвътре излезе някой. Приличаше на млад мъж или тийнейджър. Върху дрехите си носеше дълга черна престилка. Той свали дългите си до лактите тежки ръкавици, за да запали цигара.

— Мамка му — прошепна Макфърсън, отговаряйки на собствения си въпрос.

Бош се скри зад ъгъла и я дръпна при себе си.

— Всичките й арести… взимала е метамфетамин — прошепна той.

— Страхотно — отвърна прокурорката. — Главната ни свидетелка произвежда дрога.

Младият пушач се обърна, явно повикан отвътре. Хвърли фаса, настъпи го и се върна в плевника, плъзгайки вратата след себе си. Тя обаче спря на петнайсетина сантиметра от другото крило.

— Да вървим — каза Хари и понечи да тръгне напред, но Макфърсън постави длан върху ръката му.

— Чакай, какво правиш? Не смяташ ли, че трябва да се обадим в тукашната полиция за подкрепление?

Бош мълчаливо я погледна.

— Видях участъка, когато минавахме през града — добави тя, сякаш за да го увери, че подкреплението само чака да му дадат знак.

— Ако поискаме подкрепление, те няма да са особено отзивчиви, понеже не си направихме труда да им се обадим на идване — възрази детективът. — Ще я арестуват и тогава главната ни свидетелка ще я очаква съд за производство на наркотици. Според теб как ще се отрази това на съдебните заседатели в процеса срещу Джесъп?

Маги не отговори.

— Виж какво, ти чакай тук, а аз ще ида да разузная продължи той. — Има три автомобила, значи вътре най-вероятно са трима. Ако не мога да се справя сам, ще повикаме полиция.

— Сигурно са въоръжени, Хари. Ти…

— Сигурно не са въоръжени. Ще разузная и ако изглежда напечено, ще се обадим в Порт Таунсенд.

— Това не ми харесва.

— Може да сработи в наша полза.

— Кое? Как?

— Помисли. Чакай моя знак. Ако нещо се обърка, качвай се в колата и се махай оттук.

Бош й подаде ключовете и тя неохотно ги взе, явно обмисляше думите му. За предимството. Ако заловяха свидетелката в компрометираща ситуация, щяха да получат лоста, който им трябваше, за да си осигурят нейното съдействие и показания.

Бош тръгна към плевника по посипаната с мидени черупки пътека. Не се опитваше да се крие, в случай че са поставили пост. Пъхна ръце в джобовете си, за да покаже, че не представлява опасност — просто човек, който се е изгубил и моли да го упътят.

Мидените черупки не му позволяваха да върви съвсем безшумно. Но когато наближи, чу от постройката висока музика. Беше някакъв рокендрол, ала не успя да го познае. Яки жици и мощни барабани. Звучеше му ретро, като че ли бе чувал песента много отдавна, може би във Виетнам.

Беше на пет-шест метра от открехнатата врата, когато тя се плъзна още половин метър и навън се появи същият младеж. Бош прецени, че е около двайсет и една годишен. В момента, в който онзи излезе, детективът осъзна, че е трябвало да го очаква да се върне, за да си допуши, ала вече беше късно.

Младежът обаче не се поколеба, нито даде някакъв сигнал за тревога, просто любопитно погледна новодошлия, вадейки цигара от пакета си. Потеше се обилно.

— При къщата ли паркирахте? — попита той.

Хари спря на три метра от него и извади ръце от джобовете си. Не се озърна назад — предпочиташе да не го изпуска от очи.

— Хм, да, това проблем ли е?

— Не, но повечето хора идват с колата направо до плевника. Сара обикновено им казва да направят така.

— А, не съм разбрал. Сара вътре ли е?

— Да, влизайте.

— Сигурен ли сте?

— Да, почти приключихме за днес.

Бош вече усещаше, че определено е сбъркал с първото си предположение. Сега вече се озърна назад и видя, че Макфърсън наднича иззад ъгъла на къщата. Това не беше най-добрият начин за тайно наблюдение, но детективът се обърна и тръгна към отворената врата.

Жегата го лъхна още с влизането. В плевника беше много горещо. И имаше защо. Първото, което видя, беше отворената врата на грамадна пещ, която бълваше оранжеви пламъци.

На около два метра и половина от източника на топлината стояха друг младеж и по-възрастна жена. Те също носеха дълги престилки и тежки ръкавици. С помощта на желязна маша мъжът опираше голям къс стопено стъкло в края на желязна тръба, а жената го оформяше с дървено трупче и щипци.