Майкъл Конъли - Отменена присъда

Значи бяха стъклари, а не производители на дрога. Тя носеше оксиженистка маска и Бош не виждаше лицето й, но беше сигурен, че е Сара Ан Глисън.

Той излезе навън и даде знак на Макфърсън с палци нагоре, макар да се съмняваше, че ще го различи от това разстояние. Затова накрая й махна да дойде.

— Какво става бе, човек? — попита пушачът.

— Жената вътре е Сара Глисън, нали така казахте?

— Да, тя е.

— Трябва да поговоря с нея.

— Ще се наложи да изчакате, докато свърши. Не може да спре, докато стъклото е меко. Работим по него близо четири часа.

— Още колко остава?

— Може би час. Може да разговаряте и докато работи. Поръчка ли искате да дадете?

— Няма проблем, ще почакаме.

Макфърсън докара наетата кола и паркира. Бош й отвори вратата и тихо й обясни, че са схванали грешно положението. Каза й, че плевникът е стъкларско ателие. Описа й как иска да го разиграят, докато останат насаме с Глисън. Маги поклати глава и се усмихна.

— Ами ако бяхме дошли с подкрепление?

— Сигурно щяхме да изпотрошим доста стъкло.

— И да вбесим свидетелката.

Тя слезе от автомобила и Хари се пресегна вътре за папката, която лежеше на предното табло, пъхна я под сакото си и я стисна под мишница, за да не се вижда.

Влязоха в ателието и завариха Глисън да ги чака със свалени ръкавици и вдигната маска. Явно пушачът я беше предупредил, че са потенциални клиенти, и Бош отначало с нищо не я разубеди. Не искаше да разкрива истинската причина за посещението им, докато не останеха насаме.

— Аз съм Хари, а това е Маги. Извинявайте, че нахълтваме така.

— А, нищо. Обичаме хората да идват тук и да ни гледат. Всъщност в момента изпълняваме един проект и трябва да се върна на работа. Ако искате, останете и погледайте, а аз ще ви обясня накратко какво правим.

— С удоволствие.

— Само се пазете. Работим с много горещ материал.

— Няма проблем.

— Откъде сте? От Сиатъл ли?

— Не, всъщност идваме чак от Калифорния.

Дори споменаването на родния й щат да я смути, тя с нищо не го показа. Сложи си усмихнато маската, нахлузи ръкавиците и се захвана за работа. През следващите четирийсет минути Бош и Макфърсън наблюдаваха как Сара и нейните двама помощници довършват стъкления предмет. Докато работеше, тя им обясни, че тримата имат различни задължения. Единият младеж бил духач, а другият — пресовчик. Самата тя била формовчик и като такава изпълнявала най-важната функция. Предметът, който оформяха, представляваше лозов лист с дължина около метър и двайсет, който щял да бъде част от по-голяма композиция, поръчана за фоайето на сиатълска винарска фирма на име „Рейниър Уайн“.

Глисън ги осведоми и за част от миналото си. Създала собствено ателие едва преди две години, след като три години чиракувала при сиатълски художник, работещ със стъкло. Тази информация щеше да е полезна за Бош. Както и това, че я слушаше да разказва за себе си и я наблюдаваше как работи с мекото стъкло. Тя използваше тежки инструменти, за да оформи нещо красиво, крехко и в същото време нажежено до червено.

Горещината ги задушаваше и Бош и Макфърсън си съблякоха саката. Глисън каза, че пещта гори при температура хиляда и двеста градуса, и детективът се зачуди как художниците прекарват толкова часове в близост до огъня. Малкият отвор, в който многократно вкарваха скулптурата, за да я нагряват и добавят нови пластове, пламтеше като адските двери.

Когато приключиха работа за деня и прехвърлиха лозовия лист в пещта за довършителни работи, Глисън помоли помощниците си да почистят ателието, преди да си тръгнат. После покани Бош и Макфърсън да я почакат в офиса, докато се измие.

Офисът изпълняваше ролята и на стая за почивка, оскъдно мебелирана с маса и четири стола, кантонерка, шкаф и кухненски бокс. На масата имаше класьор с прозрачни джобове, съдържащи снимки на стъклените скулптури, изработени в ателието. Макфърсън ги разгледа и няколко явно й харесаха. Хари извади папката, която носеше под сакото си, и я остави на масата.

— Навярно е прекрасно да правиш нещо от нищо — отбеляза Маги. — Ще ми се и аз да можех.

Бош се опита да измисли някакъв отговор, но преди да успее, вратата се отвори и Сара Глисън влезе. Обемистата маска, престилката и ръкавиците ги нямаше и тя се оказа по-дребна, отколкото беше очаквал. Висока около метър петдесет и два, жената едва ли тежеше повече от четирийсет килограма. Той знаеше, че психическите травми в детството понякога възпрепятстват растежа. Нищо чудно, че Сара Глисън приличаше на жена в детско тяло.