Тери Пратчет - Жътварят

— Ха сега!

— А това е… чакай да помисля… да, комплект летящи патици от култа към Ордпор Пошлия. Ей, това взе да става забавно!

— Ха сега.

— Това е… не подсказвайте!… това е свещеният дългочеп на овеяния с лоша слава култ Сути, нали?

— Ха сега?

— Това май е една от триглавите риби в религията на триглавите риби, която изповядват в Хоуондаленд.

— Нелепо е — поклати глава Архиканцлерът и пусна рибата на пода.

Раменете на магьосниците се превиха. Оказа се, че религиозните символи не са толкова универсален лек срещу неумрели.

— Искрено съжалявам, че ви досаждам — промълви Уиндъл.

Деканът изведнъж се ободри.

— Дневна светлина! Това ще свърши работа!

— Хванете пердето!

— Хванете и другото перде!

— Раз, два, три…_хайде!_

Уиндъл примига от силните слънчеви лъчи.

Магьосниците затаиха дъх.

— Съжалявам. Изглежда не ми действа.

Пак се прегърбиха унило.

— Нищичко ли не усещаш? — заяде се Ридкъли.

— Не ти ли се струва, че ще се разпаднеш на прах и ветровете ще я развеят? — с надежда попита Старшият наставник.

— Ами ако стоя на слънце твърде дълго, носът ми се лющи — сети се Уиндъл. — Не знам дали това се зачита.

Направи опит да се усмихне.

Магьосниците се спогледаха и вдигнаха рамене.

— Изчезвайте — нареди Архиканцлерът и те се изнизаха.

Ридкъли ги последва. Поспря на прага и размаха пръст към Уиндъл.

— Този отказ да сътрудничиш не е в твоя полза — увери го и затръшна вратата.

След няколко секунди четирите бурмички, крепящи бравата, бавно се отвинтиха. Издигнаха се във въздуха, закръжиха под тавана и накрая паднаха.

Уиндъл поумува над случката.

Спомени. Имаше ги в изобилие. Спомени, трупани сто и тридесет години. Приживе не успяваше да си припомни и една стотна от онова, което му беше достъпно сега. Умът му не беше задръстен с нищо освен правата сребърна нишка на мисълта. Затова долавяше струпаните спомени. Всичко прочетено, всичко видяно, всичко чуто. Подредено и спретнато. Не забравяше. Всичко си беше на мястото.

Три необясними явления за един ден. Четири, ако включеше и факта, че самият той още съществуваше. Наистина необяснимо.

Значи трябваше да се намери обяснение.

Да, но това беше проблем на останалите. Всеки проблем вече засягаше само останалите.

Магьосниците клечаха пред вратата на стаята му.

— Да не сме пропуснали нещо? — провери Ридкъли.

— Защо не накараме неколцина от слугите да го направят? — смотолеви Старшият наставник. — Излагаме се.

— Защото искам да бъде направено подобаващо и достойно! — озъби му се Архиканцлерът. — Ако някой ще погребва магьосник на кръстопът, и то със забит в гърдите му кол, задължително е да го сторят други магьосници. Все пак сме негови приятели.

— Впрочем що за чудо е това? — недоумяваше Деканът и разглеждаше инструмента в ръцете си.

— Нарича се лопата — осведоми го Старшият наставник. — Виждал съм как градинарите боравят с нея. Забиваш острия край в пръстта, после става малко по-сложно.

Ридкъли примижа и надникна през ключалката.

— Още си лежи. — Надигна се, изтупа прахоляка от коленете си и сграбчи дръжката на вратата. — Така. Аз ще броя. Раз… два…

Градинарят Модо буташе количката с отрязани от живия плет клонки към огъня, който накладе зад Крилото по високоенергийна магия. Ненадейно го подминаха половин дузина магьосници с доста висока за тях скорост. Носеха Уиндъл Пунс.

Модо го чу да казва:

— Архиканцлер, питам ви сериозно — убеден ли сте, че това не е безсмислено?…

— Упорстваме за твое благо — заяви Ридкъли.

— Знам, знам, но…

— Скоро ще се почувстваш както преди — вметна Ковчежникът.

— Няма, бе! Нали заради това е цялата шетня?! — изсъска му Деканът.

Свърнаха зад ъгъла. Модо отново хвана ръчките на количката и я избута замислено към усамотеното кътче, където палеше огън, трупаше тор да прегаря и си бе направил малък навес, под който седеше, щом завали.

Бе работил като помощник-градинар в двореца, но тук беше несравнимо по-интересно. Виждаше какви ли не чудати страни от живота.

Анкх-морпоркското общество прекарва голяма част от времето си на улицата. Винаги се случва нещо любопитно. Например в момента коларят на една каруца, натоварена с плодове, държеше Декана за яката петнайсетина сантиметра над калдъръма. Освен това го заплашваше, че щял да му залепи лицето за тила.

— Карам праскови, чактиса ли? — продължаваше да реве с бичи глас. — Знаеш ли к’во става с прасковите, ако полежат повечко в щайгите, а? Натъртват се. Ама като гледам, още някой тука ще се натърти, истината ти казвам.