Тери Пратчет - Жътварят

Старшият наставник надигна глава над ръба на дупката.

— Сержант, случва се труповете да помръдват и да издават звуци — обясни охотно. — Всичко се дължи на мускулни спазми.

— Вярно си е — отново промълви Уиндъл. — И аз съм чел за това.

— А-а… — Сержантът се огледа. — Тъй, значи — смънка сащисан. — Е… вие си знаете, предполагам…

— Добре, приключихме. — Архиканцлерът се измъкна от ямата. — Достатъчно е дълбока. Хайде, Уиндъл, време ти е да легнеш долу.

— Уверявам ви, че съм трогнат — промълви Уиндъл и се отпусна по гръб.

Беше хубав ковчег от погребалното бюро на Брястовата улица. Архиканцлерът му позволи сам да си го избере.

Ридкъли взе голям чук.

Уиндъл пак седна в ковчега.

— Всички положиха толкова усилия…

— Да, да… — Архиканцлерът се озърна нетърпеливо. — Кой носи дървения кол?

Магьосниците се вторачиха в Ковчежника.

Той доби нещастен вид.

Ровеше смутен в чувала.

— Ами не намерих.

Ридкъли закри очите си с длан.

— Така-а… — изсумтя кротко. — Защо ли изобщо не съм изненадан? А какво носиш?

— Връзка магданоз — прошепна Ковчежникът.

— От нерви е, да знаете — припряно го оправда Деканът.

— Магданоз… — Около самообладанието на Ридкъли можеха да се огъват подкови. — Аха…

Ковчежникът подаде повехналата зелена китка и Архиканцлерът я взе.

— Виж сега, Уиндъл, искам да си представиш, че в ръката си държа…

— Нямам нищо против — побърза да се отзове Уиндъл.

— Не знам дали ще мога да забия…

— Все ми е едно, повярвай — пак го прекъсна Уиндъл.

— Наистина ли?

— Важното е, че принципът е спазен. Вероятно е достатъчно да ми дадеш магданоза, но мислено да забиеш кол.

— Много почтено от твоя страна — похвали го Ридкъли. — Ей тъй те искам.

Протегна драматично връзката магданоз.

— На ти!

— Благодаря — промълви Уиндъл.

— Сега да заковем капака и да си вървим, че е време за обяд — натърти Архиканцлерът. — Не се притеснявай, Уиндъл. Непременно ще има полза. Днес беше последният ден от остатъка на живота ти.

Уиндъл си лежеше в мрака и слушаше как коват пироните. Ковчегът се раздруса, някой обвини приглушено Декана, че не държи здраво. После по капака затрополи пръст, шумът слабееше и се отдалечаваше.

Не след дълго глух тътен оповести, че градът се занимава безпрепятствено с всекидневието си. Дори се чуваха неясни гласове.

Уиндъл потропа сърдито по капака.

— Не може ли по-тихо? Тук някой се мъчи да бъде умрял!

Гласовете стихнаха, отдалечиха се забързани стъпки.

Уиндъл си полежа. Не знаеше колко време мина. Опита се да прекрати всякакви дейности на тялото си, но така само се почувства неприятно. Защо беше толкова трудно да умре? Други хора май го постигаха лесно, и то без да са тренирали предварително.

Ето, засърбя го и кракът.

Понечи да протегне ръка и да се почеше, но напипа нещо дребно и ръбесто. Опита се да свие пръсти около находката.

Май беше кибритена кутийка.

В ковчег? Да не им е щукнало, че ще иска и да изпуши една-две пури на спокойствие?

След разнообразни усилия успя да смъкне единия си ботуш с другия крак, извъртя се, намести се и накрая хвана удобно кутийката. Така имаше и местенце да драсне клечката…

Пламъче със сернист дъх освети малкия му правоъгълен свят.

Отвътре на капака бе забодено с карфица някакво картонче.

Уиндъл прочете написаното.

Прочете го пак.

Клечката догоря.

Запали още една, за да провери дали прочетеното наистина го има.

И третия път посланието му се стори шантаво:

Мъртви сте? Може би и потиснати?

Иска ви се да започнете отначало?

Тогава защо не се отбиете в

КЛУБ „НОВО НАЧАЛО“?

Всеки четвъртък в полунощ,

„Брястовата улица“ 668.

ВСЯКО ТЯЛО Е ДОБРЕ ДОШЛО.

Втората клечка угасна, изчерпвайки кислорода в ковчега.

Уиндъл продължи да лежи в тъмата, докато умуваше какво да предприеме и дояждаше магданоза.

Кой би помислил?

Изведнъж покойният Уиндъл Пунс беше споходен от прозрението, че проблемите не засягат само останалите. Тъкмо светът те избута настрана и откриваш, че е пълен с твърде странни неща. От опит знаеше, че живите не научават дори половината от съществуващото наоколо, защото са прекалено заети с живеенето. Уиндъл отсъди мъдро, че зрителите на трибуните несъмнено виждат повече от играчите долу.

Именно живите обръщаха гръб на необичайното и удивителното, защото животът преливаше от привичното и втръсналото. И все пак животът си е странен. В него има бурмички, които се отвинтват сами, и малки картонени покани към мъртъвци.