Тери Пратчет - Жътварят

За обяд имаше студено овнешко. Превъзходно си отиваше със сос „Ау-ау“. Например в нощта, когато настъпи краят на чичо Ридкъли, двете съставки отидоха заедно на пет километра от къщата, и то за броени секунди.

Муструм си върза салфетката зад врата, потри длани и посегна.

Поставката с комплектчето се дръпна.

Той пак се опита да я докопа. Поставката се плъзна встрани.

Ридкъли въздъхна.

— Ей, типове, нали се разбрахме — никакви магии на трапезата! Всички знаете правилата. Кой си играе на шикалки с мен?

Другите старши магьосници го зяпаха безизразно.

— Вече не можем да играем на шикалки — отбеляза Ковчежникът, който в момента имаше само случаен контакт с разсъдъка си. — Май… май загубихме шикалките…

Озърна се, изкикоти се и пак се зае със задачата да нареже мръвката с лъжица. Съседите му по маса не позволяваха той да хваща нож.

Цялата поставка се издигна плавно във въздуха и се завъртя величаво. После избухна.

Магьосниците, наплескани с оцет и скъпи подправки, я зяпаха облещени.

— Може да е от онзи сос — предположи неуверено Деканът. — Още снощи като че премина в критично състояние.

Нещо го цапна по главата и падна в чинията с обяда му. Оказа се болт от черно желязо, дълъг десетина сантиметра.

Друг болт зашемети умерено Ковчежника.

След секунда-две трети болт се заби в масата пред пръстите на Архиканцлера и остана да стърчи.

Всички магьосници погледнаха нагоре.

Вечер Голямата зала се осветяваше от един-единствен грамаден полилей, макар че думата, толкова често свързвана с искрящи стъклени призмички, едва ли подхождаше за гигантското, опушено, тежко, отрупано със стопена лой творение, увиснало заплашително под тавана като изтичащ срок за плащане на лихви. Побираше хиляда свещи. И се намираше точно над масата на старшите магьосници.

Поредният болт звънна на пода до камината.

Архиканцлерът се прокашля и подсказа:

— Да бягаме, а?

Полилеят падна.

Парчета от маси и съдове се забиха в стените. Смъртно опасни буци лой колкото човешка глава изхвърчаха с бръмчене през прозорците. Цяла свещ, изскочила с бесен рикошет от отломките, проби една врата.

Архиканцлерът се отскубна от останките на своето кресло и кресна:

— Ковчежнико!

Измъкнаха Ковчежника от камината.

— Ъ-хъм, да, Архиканцлер? — изписука той.

— Това пък какво беше?

Шапката на Ридкъли подскочи над главата му.

Беше типичната за магьосническото съсловие шапка е широка провиснала периферия и остър връх, но приспособена за любимия на Архиканцлера живот на чист въздух. В нея бяха забити риболовни кукички. Под лентата бе затъкнат мъничък арбалет с пистолетна дръжка, в случай че Ридкъли види подходящ дивеч по време на кросовете. Освен това Архиканцлерът бе установил, че острият връх е с идеални размери за бутилчица от „Твърде особеното престаряло бренди на Бентинк“. Той много се привърза към шапката си.

Но в момента тя явно не му отвръщаше с взаимност.

Зарея се полека из помещението. Чу се тихо, но ясно бълбукане.

Архиканцлерът скочи на крака.

— Що за безобразие! — изрева. — Тая пиячка е по десет долара четвъртинката!

Хвърли се към шапката, не я хвана и се понесе нататък, докато не спря метър-два над пода.

Ковчежникът вдигна ръка изнервен.

— Да няма нашествие на червеи-дървояди? — предположи колебливо.

— Ако туй продължи още — заръмжа Ридкъли, — ама дори мъничко, страшно ще се ядосам, чувате ли?!

Незнайната сила го пусна на пода в мига, когато голямата двукрила врага се отвори. Влезе забързано един от портиерите, следваше го цял отряд от дворцовата стража на Патриция.

Капитанът огледа Архиканцлера от главата до петите с изражението на човек, който произнася думите „цивилен“ и „хлебарка“ с един и същ тон.

— Ти ли си старшият тука?

Архиканцлерът приглади робата си и напразно се опита да повтори действието с брадата си.

— Да, аз съм Архиканцлерът на този университет.

Капитанът разглеждаше залата с нескрито любопитство. Всички студенти се бяха скупчили уплашено в отсрещния край. Разплескана храна покриваше стените чак до тавана. Около парчетиите от полилея бяха пръснати отломки от маси и скамейки като повалени дървета около забил се в земята метеорит.

Капитанът заговори с отвращението на тип, приключил с образованието си към своята девета година, затова пък наслушал се на разни историйки…

— Даваме воля на буйния си младежки дух, а? — процеди той. — Замеряли сме се с кифлички и малко сме прекалили, тъй ли?