Тери Пратчет - Жътварят

— Мога ли да знам какво означава това нахлуване? — ледено изрече Ридкъли.

Капитанът се облегна на копието си.

— Ами ето какво става. Патрицият се е затворил в спалнята си, щото из двореца хвърчат мебели, направо не е за вярване, а готвачите не щат и да припарят до кухнята, сещате се там какво хвърчи…

Магьосниците упорито отбягваха да поглеждат върха на копието. Той започна да се отвинтва.

— Както и да е — продължи капитанът, без да се заслушва в чегъртането на метал, — викна ме Патрицият през ключалката и ми рече: „Дъглас, защо не отскочиш до Университета, за да попиташ старшия там ще бъде ли така добър да намине насам, ако не е прекалено зает?“ Ама ако предпочитате, да се върна и да му предам, че сте се увлекли в студентски шегички.

Острието на копието вече се клатушкаше.

— А бе, ти слушаш ли ме? — наежи се капитанът.

— Хъм? Какво? — сепна се Архиканцлерът и откъсна поглед от въртящия се метал. — О, да. Е, уверявам те, добри ми човече, че причината за всичко това не е в нас…

— Ааах!

— Моля?

— Острието ми падна на крака!

— Нима? — невинно се осведоми Ридкъли.

Капитанът подскачаше на едни крак.

— Казвайте, проклети фокусници, идвате или не?! — попита на пресекулки. — Щото шефът не е много доволен. Ама никак.

Огромен безформен облак от жизнена сила се стелеше по Диска като вода, събираща се зад бент. Смърт не беше наоколо да отнема тази сила, когато е завършила пътя си, и тя нямаше къде да се дене.

Тук-там се заземяваше в случайни прояви на полтъргайст, досущ като проблясъци на мълнии преди страшна лятна буря.

Всичко съществуващо се стреми към живот. В това е същината на жизнения цикъл. Тъкмо този двигател тласка огромните биологични помпи на еволюцията. Всичко напира да пропълзи нагоре по дървото на живота, да си проправи път с нокти, пипала или щипки към следващата ниша, докато не стигне до самия връх… и накрая да се окаже, че не си е струвало чак толкова усилията.

Всичко съществуващо се стреми към живот. Дори неживите неща, които притежават полуживот или негово подобие, ако ще и само метафорично. И както с внезапния горещ вятър разцъфтяват чудати и неестествени съцветия…

Имаше нещо странно в малките стъклени кълба. Човек се чувстваше принуден да вземе едно в ръка, да го разклати и да гледа как хубавичките снежинки се стелят и блещукат. А после да отнесе кълбото вкъщи и да го сложи на лавицата над камината.

И да не мисли повече за него.

Отношенията между Университета и Патриция, абсолютния властител и донякъде благ диктатор на Анкх-Морпорк, се отличаваха с изтънчена сложност.

Магьосниците твърдяха, че като служители на висшата истина не се подчиняват на светските закони в града.

Патрицият признаваше, че това е донякъде вярно, но заявяваше, че ще си плащат данъците като всички останали, иначе дяволите ще ги вземат.

Магьосниците напомняха, че понеже следват светлината на мъдростта, не се подчиняват на простосмъртните.

Патрицият допускаше, че и това може да е логично, но натъртваше, че дължат на града поголовен данък в размер двеста долара годишно, платими на тримесечие.

Магьосниците изтъкваха, че Университетът се намира на магическа територия и следователно е освободен от данъци, пък и бездруго не може да се плаща данък върху знанието.

Патрицият възразяваше, че може, и още как. Двеста долара на глава. Иначе никоя и друга глава ще падне от раменете си.

Магьосниците споменаваха, че Университетът никога не е плащал данъци на гражданските власти.

Патрицият подхвърляше, че би могъл да си послужи и с военна сила.

Магьосниците подпитваха няма ли данъчни облекчения.

Патрицият заявяваше, че им предлага именно облекчения режим. Строгият изобщо не би им харесал.

Магьосниците се подсещаха, че имало едни владетел още през… а, да, Века на волното конче, който се опитвал да дава заповеди на Университета. Патрицият би могъл да дойде и да разгледа този властник, когато му е удобно.

Патрицият отвръщаше, че ще дойде. Непременно.

Накрая се стигна до споразумение, че макар магьосниците — разбира се! — да не плащат данъци, все пак ще правят напълно доброволно дарение в размер на… да речем, двеста долара годишно от всяко лице, без други условия и с ВЪЗМОЖНОСТ за предоговаряне, само за невоенни и екологично съобразни цели.

Именно това динамично взаимодействие на различните интереси и сили превръщаше Анкх-Морпорк в толкова интересно, възбуждащо духа и преди всичко адски опасно място. 10 10 Много песни са съчинени за този оживен метрополис. Естествено най-прочута е „Анкх-Морпорк! Анкх-Морпорк! Колко му подхожда името на Анкх-Морпорк!“. Има обаче и други — „Отведи ме далеч от Анкх-Морпорк“. „Страх ме е, че се завръщам в Анкх-Морпорк“ и вечно популярната „Анкх-Морпорк е кат болест“.