Тери Пратчет - Жътварят

— Какво?!

— Онуй, дето го пъхна в джоба си, Фред.

Колън извади кълбото от джоба си.

— Я стига! — разсърди се. — Ти прост си ги намерил тука! Не са ти стрували и едно пени!

— Да, ама разходите по складирането… опаковката… превоза…

— Два пенса — отчаяно предложи Колън.

— Десет.

— Три.

— Седем пенса… и сам си прерязвам гърлото, да знаеш.

— Бива — неохотно се съгласи сержантът и тръсна кълбото. — Радва очите, а?

— Заслужава си всяко пени, което плащаш — отзова се Диблър и потри ръце обнадежден. — Ще се разпродават като топъл хляб.

Награби няколко кълба и напълни една кутия с тях.

На излизане заключи вратата.

В мрака вътре се чу „туп“.

В Анкх-Морпорк от прастари времена спазваха чудесната традиция да посрещат гостоприемно същества от всякакви раси, цветове и форми, стига да имат пари за харчене и билети за връщане по домовете си.

В прословутото издание на Гилдията на търговците „Добре сме ви сварили в Анкх-Морпорк, градъ на иляди изненади“ се твърди, че „вий, гостининът, ще бъдити приет с дубре дошъл в безчетните кръчмета и ханчета на тоз древен градъ, гдето мнозина знаят как да угодят на госта от затънтени краища. Ако ще да сти человек, тролъ, джудже, таласъм или гномъ, Анкх-Морпоркъ ще вдигни наздравицъ с възглас: «Пия за теб, приятелче! Пий и ти, бе, задник!»“

Уиндъл Пунс не знаеше къде един неумрял би могъл да се поразтуши. У него обаче нямаше и капчица съмнение, че ако изобщо е възможно едни неумрял да се поразтуши, такова местенце ще се намери именно в Анкх-Морпорк.

Мъчителните му стъпки го отведоха по-навътре в Сенките. Но вече не бяха толкова мъчителни.

Повече от век Уиндъл Пунс бе живял зад стените на Невидими университет. По календара животът му изглеждаше дълъг. По натрупан опит беше горе-долу на тринадесет години.

Виждаше, чуваше и надушваше неща, които никога не бе виждал, чувал и надушвал.

Сенките бяха най-старата част на града. Ако някой можеше да изработи релефна карта на греховете, злобата и бездънната поквара и да ги изобрази на нея с извита координатна мрежа, както представят гравитационното поле около някоя черна дупка, дори в Анкх-Морпорк кварталът Сенките щеше да изглежда като дълбока шахта. Всъщност те смайващо приличаха на вече споменатото астрономическо явление — излъчваха силно привличане за определен тип същества, от тях не изскачаше и лъч светлина, пък и можеха да се превърнат в проход към друг свят. По-точно — отвъдния.

Сенките бяха град в града.

Улиците гъмжаха от тълпи. Закачулени фигури се прокрадваха по своите дела. Непривична музика се процеждаше от подземия заедно с остри и възбуждащи аромати.

Пунс подминаваше закусвални за таласъми и барове за джуджета, откъдето се разнасяха песни и шум на пиянски сбивания, защото джуджетата обичат да вършат двете неща едновременно. Имаше и тролове, разбутващи множеството като… като големи създания сред малки създания. И не ходеха прегърбени.

Досега Уиндъл бе срещал тролове само в по-изисканите райони на града 7 7 Тоест навсякъде в Анкх-Морпорк извън Сенките. , където те пристъпяха с пресилена предпазливост, да не би случайно да пребият някого до смърт с боздуганите си и да го изядат. В Сенките крачеха с толкова вирнати глави, че почти се подаваха над раменете им.

Уиндъл Пунс се носеше през тълпата като изстреляна накриво топка за тенис на маса. Ту някой дрезгав звуков удар го караше да отскочи от вратата на бар, ту дискретно безистенче, предлагащо необичайни и забранени удоволствия, го привличаше като магнит. Дори не знаеше какво всъщност му предлагат. Няколко бегли скици, окачени до осветен в розово вход, го озадачиха още повече и разпалиха докрай неговата любознателност.

Въртеше глава във всички посоки, обзет от приятно изумление.

Какво място! На десет минути пеша… тоест четвърт час тътрузене от Университета! А той да не подозира, че го има! И какви хора! Какви шумове! Какъв живот!

Неколцина представители на всевъзможни видове и народности го избутаха от пътя си. Един-двама дори понечиха да го оплюят, но побързаха да стиснат устни и да се махнат.

И си помислиха: „Тия очи! Като бургии!“

Нечий глас го повика от тъмата:

— Ей, голямото момче! Искаш ли да се позабавляваш?

— О, да! — унесено възкликна Уиндъл Пунс. — О, да! Да!

Обърна се натам.

— Как пък не, по дяволите! — изсъска гласът.

Някой се отдалечи припряно.

Лицето на Уиндъл посърна.