Тери Пратчет - Жътварят

Сега стоеше в подножието на стъпала пред вратата на едно от безбройните подземия в Анкх-Морпорк.

— Здрасти, Гърло.

— Фред, ще слезеш ли тук за мъничко? Имам нужда от съвет, свързан със законите.

— Гърло, да не си загазил?

Диблър се почеса по носа.

— Виж сега, Фред… Престъпно ли е да ти подарят нещо? Тоест без да знаеш, де.

— Гърло, някой да не ти е направил подарък?

Диблър кимна неуверено.

— И аз се питам. Нали знаеш, че тук си държа разни дреболии?

— Ъхъ.

— Ами само влязох да проверя стоката и… — Диблър безпомощно махна с ръка. — Е… Погледни какво става…

Отвори вратата на мазето.

В тъмата се разнесе тихо „туп“.

Уиндъл Пунс се тътрузеше безцелно по мрачна уличка в Сенките, протегнал напред ръце е увиснали китки. Нямаше представа защо постъпва така. Струваше му се подходящо.

Да скочи от по-висока сграда? И от това не би имал полза. Бездруго имаше затруднения с ходенето, два счупени крака нямаше да го улеснят. Отрова? Въображението веднага му подсказа как ще се чувства и с остри болки в стомаха. Бесене? Да виси и да го полюшва вятърът несъмнено би било още по-досадно от седенето на дъното на реката.

Стигна до вонящо площадче, където се събираха няколко пресечки. Плъховете се разбягаха, щом го зърнаха. Никаква котка измяучи диво и препусна по покривите.

Той стърчеше на площадчето и недоумяваше къде е, защо е тук и какво да прави сега. Изведнъж усети връх на нож да се опира в гръбнака му.

— Тъй, дядка — прозвуча глас зад него, — или парите, или живота.

В тъмата устните на Уиндъл се изкривиха в страшна усмивчица.

— Няма да си играя на шикалки с тебе, дядка — подкани го гласът.

— Вие от Гилдията на крадците ли сте? — попита Уиндъл, без да се обръща.

— Не, ние сме… на свободна практика. Хайде, давай ги тия твои пари.

— Нямам никакви — обясни Пунс и се завъртя на място.

Видя двама обирджии.

— Леле, божке, глей му очите на тоя! — ахна единият.

Уиндъл вдигна ръце над главата си и застена:

— Уууууууу…

Обирджиите заотстъпваха. За нещастие опряха в стена и се притиснаха до нея.

— УуууУУУУуууувърветенамайнатасиуууУУУууу! — нададе вой Уиндъл, без да осъзнава, че единственият им път към спасението минаваше право през него.

Събра очите си към носа за по-стряскащо.

Влудени от ужас, несполучилите нападатели се шмугнаха под ръцете му, но единият не пропусна да забие кинжала си до дръжката в пилешките гърди на Пунс.

Той сведе поглед към ножа.

— Ей! Това беше най-хубавата ми роба! Исках да ме погребат с… Я вижте какво стана! Знаете ли колко трудно се кърпи коприна, а? Веднага се връщайте… Да му се не види, точно където си личи най-много…

Заслуша се. Дочуваше само бесен тропот на крака.

Уиндъл Пунс извади кинжала от тялото си.

— Такова нещо може да те убие — промърмори и го захвърли.

В мазето сержант Колън взе един от предметите, натрупани като огромни наноси по пода.

— Май има хиляди от тях — обади се Гърлото до него. — Само се питам кой ли ги е изсипал тук? 6 6 Макар да не са широко разпространени на Диска, съществуват и така наречените антипрестъпления в пълно съответствие с фундаменталната закономерност, че всичко във Вселената има своята противоположност. Ясно е защо такива явления са твърде редки. Обикновеното поднасяне на дар не може да се смята за антипрестъпление. Трябва да бъде извършено по такъв начин, че да възмути и/или да унижи жертвата. Затова има нахлуване с взлом и оставяне на безвкусни украшения, засрамване чрез подаръци (при повечето тържествени изпращания на пенсионери) и обратно изнудване (например чрез заплаха да разкриеш на враговете на някои гангстер, че той тайно дава пари на благотворителни фондации). Все пак антипрестъпленията не добиха особена популярност.

Сержантът въртеше предмета в ръцете си.

— Не съм виждал такова досега. — Разтръска го и лицето му грейна в усмивка. — Хубавичко е, нали?

— Вратата беше заключена — жалваше се Гърлото, — платил съм си и таксата в Гилдията на крадците.

Колън пак разклати предмета.

— Ей, че приятно!

— Фред?…

Очарованият сержант се пулеше към миниатюрните снежинки, които падаха в малкото стъклено кълбо.

— Ъ-ъ?…

— Как е редно да постъпя?

— Че знам ли… Гърло, като гледам, твои са си. Само не ми побира умът защо някой е искал да се отърве от тях.

Колън тръгна към вратата, Диблър му препречи пътя.

— Струва дванайсет пенса — съобщи невъзмутимо.