Тери Пратчет - Глинени крака

— Сигурно е одраскал убиеца — настоя Веселка. — Сещате се… Сбили са се…

— И с кого се е бил? — намръщи се Ангуа. — С Арсениковото чудовище ли?

— О, богове — въздъхна Ваймс. — Колко е часът?

— Зън, зън, зън-зън!

— Проклятие!…

— Девет часът — обади се духчето от джоба на Ваймс. — „Бях нещастен, защото нямах обувки, докато не срещнах човек без крака.“

Стражниците се спогледаха.

— Това защо го каза? — с пресилена сдържаност попита Ваймс.

— Ами на хората им допада, когато от време на време изричам вдъхновяващ афоризъм или гатанка.

— И кога срещна оня, безкракия?

— Не съм го срещал! — възмути се духчето. — Това беше метафорично изказване.

— Схванах — кимна Командирът на Стражата. — Ако го беше срещнал наистина, можеше да го попиташ дали вкъщи няма обувки, от които вече не се нуждае.

Чу се тихичък врясък, когато натика насила духчето обратно в калъфа му.

— Още нещо, сър…

— Продължавай — уморено промърмори Ваймс.

— Разгледах внимателно глината, която намерихме на местопрестъплението. Тролът Вулканчо забеляза, че в нея има много шамот, тоест надробени стари грънци. Ами… Позволих си да отлюспя малко от глината на Дорфл, за да я сравня. Не знам какво да кажа… Духчето в иконографа умее да рисува и най-малките детайли… В онази, бялата глина има частици досущ като глината на Дорфл, която съдържа много железен окис.

Ваймс въздъхна. Наоколо се наливаха с алкохол. Само от една чашка всичко щеше да му стане ясно…

— Някой от вас да се досеща какво означава цялата бъркотия?

Керът и Ангуа завъртяха глави.

— Е, трябва ли да се получи нещо смислено — малко по-остро изрече Командирът на Стражата, — ако знаем как се снаждат всички парченца на картинката?

— Като в пъзел ли, сър? — недоумяващо се обади Веселка.

— Да! — натърти Ваймс толкова гръмогласно, че всички в кръчмата млъкнаха. — Май остава само да намерим парченцето със синьото небе и листата на дърветата, за да сглобим прелестния пейзаж!

— Сър, на всички ни денят се стори твърде дълъг — утеши го Керът.

Ваймс се прегърби отмалял.

— Тъй си е… Утре, Керът, искам да провериш какви ги вършат големите в града. Ако са намислили някоя щуротия, трябва да знам. А ти, Дребнодупе… Отиди да ровиш навсякъде в стаичките на стареца за още арсеник. Как ми се ще да повярвам, че ще намериш…

Ангуа предложи да придружи ефрейтор Дребнодупе до квартирата й. Джуджето се учуди, че всички онези мъже в кръчмата се съгласиха. В края на краищата Ангуа после щеше да се прибира сам-самичка, нали?

— Не те ли е страх? — попита Веселка, докато се промъкваха през влажните струи на мъглата.

— Никак.

— Но нали такова време е любимото на разни главорези и обирджии? А ти спомена, че живееш в Сенките…

— Така е, но отдавна никой не ми е досаждал.

— А, може би се плашат от униформата ти?

— Възможно е — вдигна рамене Ангуа.

— Дано са си набили в главите, че трябва да уважават Стражата.

— Кой знае.

— Ъ-ъ… Извинявай, че те питам, но ти и капитан Керът…

Ангуа чакаше с любезна усмивка.

— Ъ-ъ…

Ангуа се смили.

— Ами да, ние сме „ъ-ъ“. Но аз си останах в пансиона на госпожа Кейк, защото трябва да имаш свое място в град като този. — „И добросърдечна хазяйка, която съчувства на онези с особени потребности и проблеми. Слага дръжки, които се отварят и с лапа, оставя по някой отворен прозорец по време на пълнолуние…“ — Място, където да бъдеш такава, каквато си. А и Участъкът бездруго вони на чорапи.

— Аз отседнах при чичо ми Тежкорък — сподели Веселка. — Не ми е много приятно там. Всички говорят за мини и рудници през цялото време.

— Ати?

— Че какво толкова има да се каже за рудодобива? — вдигна рамене бунтовното джудже. — А като се разпалят на тема злато!… Честно си признавам — златото е доста по-голяма тъпотия, отколкото хората си представят.

— Мислех си, че джуджетата са влюбени в златото! — изненада се Ангуа.

— Ами, само така разправят, докато го прикоткат в прегръдките си.

— Ти сигурна ли си, че си джудже? Извинявай. Пошегувах се глупаво.

— Би трябвало да има и по-интересни неща в този живот — прически, дрехи, хора….

— Олеле… Като в разговорите между момичета?

— Нямам представа какво си приказват момичетата помежду си. Само джуджетата са ми ясни.

— Същото е и в Стражата — охлади надеждите й Ангуа. — Можеш да бъдеш от какъвто пол си поискаш, стига да се държиш по мъжки. В Стражата няма мъже и жени, само свои хора. Скоро ще научиш разговорите им наизуст. Общо взето, свеждат се до количествата изпита бира снощи, колко люто било кърито и къде са повръщали. Просто не забравяй, че мислят предимно с долните си глави. И скоро ще им хванеш цаката. Разбира се, трябва да си подготвена и за просташките вицове.