Тери Пратчет - Глинени крака

Ужасът на положението им проникна дори в мозъка на Ноби.

— Три?! Пенса?!

— Че как да останат повече… Ти като почна да поръчваш ония скъпотии за всички в кръчмата… Таквоз, де, ти нямаше пари и или трябваше аз да платя, или тебе да те…

Сержантът недвусмислено прокара ръба на дланта си по гърлото.

— И к’во — ние платихме за кефа на всички?!

— Кефеха се, та чак се оляха — унило промърмори Колън. — Ами аз до днеска не знаех, че можело да се поръчва джин в халби.

Ноби се напрегна да разпръсне мъглата поне в главата си.

— Айде, бе, сержант, че кой пие джин на халби?

— Аз все туй се опитвах да ти набия в чутурата, но кой да ме слуша…

Ноби подсмръкна.

— До реката сме. Що не се замъкнем…

Нещо изрева съвсем наблизо. Беше нисък и протяжен вой като от сирена на кораб в голяма беда. Такива звуци се чуват от обор в нощта, когато вълците наоколо са прегладнели. Точеше се сякаш безкрайно, но спря толкова внезапно, че свари тишината неподготвена.

— …много надалеч оттука — довърши Ноби. Звукът бе свършил работата на леден душ и литър силно кафе без захар.

Колън се обърна рязко към него. Усещаше, че панталонът му спешно се нуждае от пране.

— Откъде се разнесе туй нещо?

— Ами… ей оттам, нали?

— Не беше ли от обратната посока?

В мъглата опитите да се ориентират май губеха смисъл.

— Виж к’во… — замислено промълви сержантът. — Трябва да докладваме, и то незабавно.

— Правилно — одобри Ноби. — И сега накъде?

— Ами дай просто да бягаме, пък ще видим.

Огромните уши на редови стражник Чучур Долен потрепнаха, когато боботещият рев проехтя над града. Внимателно завъртя главата си наляво, после надясно, за да установи височината, посоката и разстоянието. И ги запомни.

Викът се чу и в Участъка, макар приглушен от мъглата.

Влезе в отворената глава на голема Дорфл и отекна вътре, прониквайки в мъничките пукнатини на глината, докато незабележими дребни частици затрептяха в съзвучие.

Безжизнените очни кухини останаха вперени в стената. И никой не чу вопъла, изтръгнал се в отговор от мъртвата глава, защото нямаше уста, която да го издаде, и дори съзнание, което да го насочи, но въпреки това разкъса нощта:

„ГЛИНА ОТ МОЯТА ГЛИНА, НЕ УБИВАЙ! И НЕ УМИРАЙ!“

Самюъл Ваймс сънуваше Улики.

Отнасяше се към тях с предубеждение. Дори с инстинктивно недоверие. Само пречеха.

А особен скептицизъм у него пробуждаха типовете, които поглеждат мимоходом друг човек и мълвят величествено на спътника си: „Ето, драги ми господине, оскъдните догадки, които мога да споделя с вас — той е зидар, работи с лявата ръка, прекарал е няколко години в търговския флот и напоследък има сериозни затруднения.“ После се впускат в поредица от глупашки обяснения за мазоли, стойка и овехтяване на обувки. Хич не им хрумва, че съвсем същите факти биха могли да се изтълкуват така: мъжът просто е навлякъл старите си дрехи, защото е зидал огнището за барбекю в двора си, татуировката пък му е останала от времето, когато е бил пиян и седемнадесетгодишен 16 16 Често двете понятия са абсолютно тъждествени. . А колкото до флота… хваща го морска болест дори когато се подхлъзне на мокри павета. Ама че самонадеяност! Ама че оскърбление към богатото и хаотично многообразие на човешките преживелици!

Това важеше и за по-устойчивите веществени доказателства. В истинския свят е най-вероятно отпечатъците от стъпки по цветната леха да са оставени от ленивия мърльо, нает да измие прозорците. А писъкът в нощта е изскочил от гърлото на сънен мъж, станал да пикае посред нощ и настъпил четката за коса на съпругата си.

Тъй, ами — истинският свят е прекалено истински, за да търпи малки спретнати намеци. Претъпкан е с всякакви неща. Не с отхвърляне на невъзможното се стига до истината, колкото ще да е невероятна, а чрез несравнимо по-трудния процес на отхвърляне на възможностите… една по една. Вършиш си работата до премала, търпеливо задаваш въпроси и се вглеждаш зорко. Обикаляш и приказваш, а дълбоко в душата си се надяваш отчаяно, че нервите на някой мръсник ще се скъсат и той ще се предаде на силите на реда.

Случките от деня се бутаха и подритваха в главата на Ваймс. Големи тупуркаха наоколо като тъжни призраци. Отец Тубелчек му махаше весело, после главата му избухваше и затрупваше Командира на Стражата с думи. Господин Хопкинсън лежеше мъртъв в собствената си пещ, захапал филия от джуджешки хляб. Дорфл провлачваше единия си крак, край отворения му череп кръжаха думи като рой пчели. По средата наперено танцуваше Арсеник — дребно заядливо зелено човече, което бръщолевеше несвързано.