Тери Пратчет - Глинени крака

„ДА.“

Силен в ръката се качи по стълбата. Горе се обърна пред вратата и огледа озарените от червеникаво сияние леярна и ковачница. Видя Дибук да застава до посочения му чук и да показва плочата си на главния майстор. Винсънт тръгна към стълбата. После големът взе една заготовка за меч, пъхна я под чука за няколко удара и я захвърли настрана.

Силен в ръката се втурна надолу.

Преди да преполови стъпалата, Дибук пъхна главата си под чука.

Когато собственикът стъпи на земята, отекна първият удар.

Още препускаше по покрития с шлака и пепел двор, следван по петите от работниците, когато проехтя вторият удар.

Тъкмо стигна до Дибук и чукът удари за трети път. Светлината в очите на голема замъждука. Безизразното лице се пропука.

Чукът се вдигна…

— Залегнете! — изрева гръмовно Силен в ръката. …и след миг останаха само керамични парчетии.

Когато тътенът заглъхна, Силен в ръката се изправи и си изтупа дрехите. Навсякъде се кълбеше прахоляк. Чукът бе изскочил от рамката си и лежеше до наковалнята сред купчина отломки от голема.

Собственикът вдигна нерешително късче от стъпало, пусна го на земята и издърпа плочата от останките.

„СТАРЦИТЕ НИ ПОМАГАХА!

НЕ УБИВАЙ!

ГЛИНА ОТ МОЯТА ГЛИНА!

СРАМ.

ПЕЧАЛ.“

Майсторът надникна над рамото му.

— Туй чудо що стана?

— Аз откъде да знам? — озъби му се Силен в ръката.

— Ама той разнесе чая следобед и нищо му нямаше. После излезе за два-три часа и ето ти сега…

Собственикът вдигна рамене. Големът си е голем и с това всичко се изчерпва… но от спомена за главата, наместваща се под гигантския чук, още го тресеше.

— Оня ден чух — подхвана майсторът, — че в дъскорезницата на Мътната улица нямали нищо против да продадат своя голем. Нацепил цял махагонов дънер на клечки или нещо подобно. Да отида ли да поразпитам?

Силен в ръката още веднъж прочете думите върху плочата.

Дибук не бе особено словоохотлив. Пренасяше нажежено до червен блясък желязо, изковаваше заготовки с юмруците си, почистваше сгур от отливки, които биха овъглили всеки човек… без да изрече дори думичка. Е, да, не можеше да говори, обаче оставяше у всички впечатлението, че не би приказвал дори да имаше дар слово. Просто си вършеше работата. Никога не бе изписвал наведнъж толкова думи, колкото преди да се затрие сам.

А те подсказваха на Силен в ръката за черна мъка, за напиращ безмълвен вой. Ама че тъпотия! Тези неща не можеха да се самоубиват, нали?

— Шефе, питах те искаш ли да си намерим друг отнякъде? — сепна го майсторът.

Собственикът запрати ядно плочата към стената и с облекчение я видя да се пръска на късчета.

— Не искам. Разчистете тук. И поправете проклетия чук.

Сержант Колън положи сериозно усилие, за да вдигне глава над ръба на канавката.

— Ти… ти добре ли си, ефрейтор лорд Дьо Нобс? — успя да изгъргори.

— Не знам, Фред. Тая мутра чия е?

— Мойта, Ноби.

— А, слава на боговете, уплаших се да не е моя.

Колън се отпусна по гръб.

— Ноби, пльоснали сме се в канавката… Ооох…

— Всички сме в канавката, Фред, само дето някои зяпат звездите…

— Е, аз пък зяпам твойто лице, ща не ща. По-добре да бяха звездите, сериозно ти говоря. Хайде, надигай се…

След няколко безплодни напъна двамата някак се изправиха взаимно.

— Къдедеде сме… сме, Ноби?

— Няма спор, че излязохме от „Барабана“… Ей, кой ми е метнал чаршаф на тиквата?

— А, бе, Ноби, туй е мъглата.

— Ами тия крачища под мене?

— Трябва да са твойте. Мойте са си при мене.

— Ясно, чатнах. Ооох… Сержант, май доста изкърках.

— Къркан като лорд, а?

Ноби предпазливо вдигна ръка към шлема си и установи с напипване, че някой му е нахлупил хартиена корона. Намери мечтания фас зад ухото си.

Настъпваше онзи гнусен момент, когато след няколко великолепни часа в канавката започваш да изпитваш тежкото възмездие на изтрезняването, но все още си достатъчно пиян, за да стане направо непоносимо.

— Сержант, а как се донесохме дотука, а?

Колън се почеса по главата, но трепна измъчено от звука.

— Ми кат гледам… — Порови в оръфаните парцалчета на паметта си. — Кат гледам… дрънкахме си нещо за нападение срещу двореца, та да вземеш к’вото ти се падало по право…

Ноби се задави и изплю угарката.

— Ама не го направихме, нали?

— Само дето ти врещеше, че трябвало…

— О, богове… — изхленчи ефрейторът.

— После се издрайфа овреме, та да се опомниш.

— Олекна ми, да знаеш.

— Да, де… но ти се издрайфа върху Грабливия Хоскинс. Добре, че той се спъна в някого, та не можа да ни докопа. — Колън изведнъж започна да се тупа по джобовете. — И още имам от парите в кутийката. — Поредният тъмен облак на спомена надвисна в небето на забравата. — Е… поне останаха три пенса…