Тери Пратчет - Глинени крака

Веселка се изчерви.

— Е, май не съм ги чувала наскоро — призна Ангуа.

— Защо? Да не си им се карала?

— Не, омръзна им да ги разказват, когато и аз започнах. Чудно, но изобщо не се смяха, дори когато правех най-недвусмислените жестове. Според мен не беше честно.

— Няма какво да умувам, ще си намеря друга квартира — въздъхна Веселка. — Тук не съм си на мястото.

Ангуа погледна за миг дребната фигурка, крачеща до нея. Долавяше познатите симптоми. Всеки има нужда от свое място и понякога го намира единствено вътре в главата си. Струваше й се странно, че изпитва такава симпатия към Веселка. Може би заради сериозната й искреност. Или заради факта, че единствена — с изключение на Керът — не трепереше лекичко от страх, когато говореше с нея. И то само защото не знаеше. Ангуа се мъчеше да съхрани невежеството й като някаква мъничка скъпоценност, но пък можеше да познае и кога някой има отчаяна нужда от промяна в живота си.

— Слушай, и без това ще минем близо до Брястова улица — подхвърли сдържано. — Защо не… хм, наминеш замалко? Имам някои неща, които няма да са ти излишни.

„А аз скоро няма да се нуждая от тях — добави мислено. — Когато си тръгна оттук, не бих могла да нося нищо.“

Редови стражник Чучур Долен наблюдаваше мъглата. След неподвижността втората му най-силна страна беше взирането. Освен това имаше похвалната способност да не издава нито звук. Всъщност в пълното бездействие беше сред най-добрите майстори в целия свят.

Сега се вглеждаше в мъглата, подпрял брадичка на дланите си.

Мъглата вече се разстилаше по-равномерно и тук, шест етажа над улиците, беше лесно да повярваш, че си на брега на студено, осветено от луната море. Всички звуци се смекчаваха и сякаш се притесняваха от силата си. Настъпи полунощ, после отмина.

Редови стражник Чучур Долен наблюдаваше мъглата и си мислеше за гълъби.

Искаше съвсем малко неща от живота и почти всички опираха до гълъбите.

Около „Пет на седем“ мъглата светеше и съскаше. Пламъците подскачаха и на пръв поглед им оставаше съвсем малко да подпалят облаците. Лятото желязо изстиваше във формите си. Ехтяха чукове из ковачниците наоколо. Железарите работеха в съгласие не със стрелките на часовника, а с неумолимата физика на разтопения метал. Макар да наближаваше полунощ, в „Леярна и ковачница Силен в ръката“ кипеше оживление.

В Анкх-Морпорк мнозина носеха фамилията Силен в ръката. Срещаше се често сред джуджетата. Тъкмо това подтикна Томаш Ковач да я приеме с официално съдебно решение. А озъбеното джудже, размахало чук на табелата над портала, беше рожба на въображението му. Хората смятаха, че изкованото от джуджетата е по-добро, и Томаш Ковач реши да не ги разубеждава.

Лигата за равен ръст възрази срещу постъпката му, но разпрата стихна от само себе си, защото повечето членове на председателството й бяха хора — джуджетата са прекалено заети, за да се занимават с такива глупости 15 15 Освен това джуджетата не възприемат прекалено болезнено въпроса за своя ръст. Имат си една поговорка: „Всички дървета се секат близо до земята“. Всъщност това е облагороденият вариант, а оригиналният гласи: „Щом пъпът му е пред очите ти, значи слабините му са пред зъбите ти“. , — а и основният им довод се крепеше на факта, че господин Силен в ръката, с рождено име Ковач, е прекалено висок, тоест ако спазеха собствените си принципи, самите те извършваха явна дискриминация.

Томаш преспокойно си пусна брада и носеше стоманен шлем, ако очакваше да му досаждат заядливци. Между другото вдигна и цените си с двадесет пенса на долар.

Наредените в двора механични чукове удряха с грохот, задвижвани от голямо колело с впрегнати в него биволи. Имаше още мечове и щитове за изковаване. Отвсякъде изригваха искри.

Силен в ръката свали шлема си (един тип от председателството на лигата пак намина да го тормози) и го избърса с кърпичка отвътре.

— Дибук? Къде си, дяволите те взели?

Усещането за запълнено пространство го накара да се обърне.

Неговият голем стоеше само на една-две педи зад гърба му и светлините на леярната играеха по тъмночервената изпечена глина.

— Колко пъти съм ти казвал, че не искам да ме издебваш така, а? — кресна Силен в ръката, за да надвика шума.

Създанието вдигна плочата си пред очите му.

„МНОГО ПЪТИ.“

— Свърши ли си твоите работи в светия ден? Много се забави, да знаеш!

Нова дума на плочата: „СЪЖАЛЯВАМ.“

— Е, щом си вече тук, върви да поемеш трети чук и ми прати господин Винсънт в канцеларията. Разбра ли?