Тери Пратчет - Глинени крака

— Няма ли да помогнем? — разтревожи се един от новаците в Стражата.

— Не заслужават да им помагаме — отсече Ваймс.

Навън се разнесе дрънчене на паднала броня, последвано от протяжно гърлено ръмжене. И от писък. Още един писък. И трети писък, прекъснат от „НЕНЕНЕнененененененеНЕ!…. Ъъърргххх!“ Нещо се блъсна тежко във вратата.

Ваймс стрелна с поглед Керът.

— Вие двамата със стражник Ангуа… хм… добре ли се погаждате?

— Чудесно, сър — увери го Керът.

— Някой би могъл да си помисли, че… а-а-а… са възможни дребни затруднения…

Пльосване на тяло, съпроводено с тихо бълбукане.

— Стремим се да ги преодоляваме, сър — малко по-силно сподели Керът, за да заглуши шума.

— Дочух, че баща й никак не е доволен от нейното желание да работи при нас…

— Сър, в Юбервалд не са особени почитатели на законността. Смятат, че е подходяща само за слабаците. Позволявам си да отбележа, че баронът не се отличава с развито гражданско съзнание.

— С други думи — доста е кръвожаден или поне такава слава му се носи.

— Тя иска да остане в Стражата, сър. Харесва й да среща различни хора.

Навън нещо изкъркори. Нечии нокти драснаха по прозореца. Притежателят им падна внезапно.

— Е, аз не ви се бъркам — отрони Ваймс.

— Оценявам това, сър.

За няколко секунди настъпи тишина, сетне вратата се отвори бавно. Ангуа влезе, оглаждайки дрехите по тялото си, и си седна на стола. Останалите стражници едновременно започнаха втори сеанс по изучаване на чаши.

— Ъ-ъ… — запъна се Керът.

— Рани от див звяр — осведоми го Ангуа. — Но единият от тях неволно простреля другия в крака.

— Мисля — проточи Ваймс, — че е най-добре да напишеш в доклада „Самонараняване при оказване на съпротива срещу задържане под стража“.

— Слушам, сър.

— Не е много редно да представяме случая така — намръщи се Керът.

— Те се опитаха да ограбят нашия бар и да вземат вър… тоест Ангуа за заложник — напомни Ваймс.

— О, сега разбирам, сър — поклати глава Керът. — Самонараняване. Ами да. Разбира се.

Тишина и спокойствие се бяха спуснали и в „Кърпеният барабан“. Трудно е да вдигаш шум, когато си в несвяст.

Сержант Колън се възхищаваше от собственото си хитроумие, проявено на едро, чрез десетлитров коктейл от ром и джин с накълцани вътре двайсетина лимона.

Все пак неколцина бяха останали по столовете си — сериозните пиячи, които се наливаха, сякаш е настъпил последният ден в живота им. Всъщност се надяваха да е точно така.

Фред Колън пък бе стигнал до дружелюбно-разговорчивия етап в къркането. Обърна се мудно към мъжа до себе си.

— Убавичко си е тука, а, приятелче?

— Ох, ама к’во ще разправям на жената после?… — изпъшка несретникът.

— Ми не’ам. Що не й речеш, че си бачкал до късно? И земи, че лапни е’но ментово бонбонче да не лъхаш…

— До късно ли? Хе! Изритаха ме! Мене! Майстора! Петнайсет годинки изкарах в „Спаджър и Уилямс“, ама бизнесът им издуха, щото Кери подби цените. Преместих се при Кери, после — бум! — и там няма работа за мене! „Излишен си“ — викат ми. Заради скапаните големи! Отнемат препитанието на истинските хора! Че за к’во им е на тях да бачкат, а? Не ги чакат гладни гърла вкъщи, я! А проклетата твар пипа тъй сръчно, че не й виждаш ръцете!

— Срамота…

— Да ги потрошим тия гадини, туй викам аз. Да де, имахме си голем и в „Спаджър и Уилямс“, ама вехтата развалина само се мъкнеше насам-натам, а не бръмчеше като муха. Ей, пич, и ти си дръж очите отворени, че накрая ще вземат и твойта работа!

— А, не, Скалоликия туй няма да го изтърпи — похвали се Колън, поклащайки се плавно.

— Ами тогаз няма ли да се намери местенце и за мене при вас?

— Не’ам — вдигна рамене сержантът. Мъжът до него май се раздвояваше. — К’ъв ти е занаятът?

— Фитилджия съм, пич.

— А, сериозна работа, ’начи.

— Ето, Фред — потупа го по рамото съдържателят и остави на масата гъсто изписано листче.

Колън се загледа с любопитство в танцуващите числа. Накрая реши да се съсредоточи само в онова най-отдолу, но се оказа твърде голямо, за да го осмисли.

— А, туй пък к’во е?

— Сметката на негова императорска лордска маркграфска светлост.

— Стига тъпотии, бе, никой не може да изкърка толкоз… Няма да платя!

— Сметката набъбна, щото вписах и счупеното.

— К’во счупено, бе?

Съдържателят измъкна тежка сопа от скривалището й под тезгяха.

— Ти избираш — ръце, крака. Само кажи.

— Айде, бе, Рон, познаваме се от години!

— Вярно, Фред, редовен клиент си. Затуй ще те оставя първо да си затвориш очите.