Тери Пратчет - Глинени крака

Съдържателят се наведе към ухото на Колън.

— К’во му става днеска на ефрейтора? Не бях го виждал да повтаря, а вече осма халба изльоква.

Сержантът също сниши глас съзаклятнически.

— Трай си, Рон, ама Ноби се мъчи, щото е лорд.

— Леле, тъй ли било? Я да ида да отпуша кенефа, че то се знае как къркат и драйфат лордовете.

В Централния участък Сам Ваймс безцелно пренареждаше клечките. Изобщо не попита Ангуа дали е сигурна в догадките си. Подозираше, че би могла да различи по миризмата дори срядата от неделята.

— Кои ли са били другите? Наистина ли са големи? — зачуди се на глас.

— Трудно е да се познае по следите, но така си мисля — увери го тя. — Щях да тръгна да ги търся, но реших, че е по-добре веднага да дойда тук.

— Но защо си убедена, че са големи?

— Заради стъпките. И защото нямат собствена миризма. Усещаше се само с какво се занимават… — Думите й пречеха като дебела стена. — И са имали дълъг спор. Но е бил спор на големи. С писане по стените. Стори ми се, че доста са се разгорещили. — Пак си представи стените в мазето. — Някои са писали твърде натъртено, с грамадни букви. При хората това съответства на яростен крясък…

Ваймс се взираше начумерено в клечките. Единадесет, а дванадесетата — пречупена. Не беше нужно да си гений, за да се досетиш какво е ставало.

— Теглили са жребий и Дорфл е загубил. — Въздъхна. — Става все по-зле. Някой от вас знае ли колко големи има в града?

— Никой не знае — завъртя глава Керът. — И е трудно да се провери. Не ги правят от няколко века, обаче те се износват много бавно.

— Наистина ли никой вече не прави големи?

— Забранено е, сър. На жреците им избива пяна на устните, когато започнат да говорят за това. Твърдят, че е сътворяване на живот, пък това било работа само на боговете. Но търпят онези, които вече ги има, защото… ами защото са незаменими. Някои работят в затворени подземия, задвижват денонощно машини или не излизат от рудници. Сам знаете — вършат черната работа, влизат на опасни места. Предполагам, че са стотици…

— Стотици ли?! — намръщи се Ваймс. — А сега са започнали да се срещат потайно и да кроят заговори? Само туй ни липсваше! Трябва да ги унищожим до последния.

— Защо?…

— На теб харесва ли ти да си имат свои тайни? Помисли, де — с троловете и джуджетата се погаждаме някак, дори неумрелите са живи по свой начин, макар и адски гаден… — Ваймс срещна погледа на Ангуа. — Да де, някои от тях. Ама тия твари?… Те са създадени само за работа. Все едно лопатите да се срещат, за да си побъбрят!

— В мазето… имаше… и друго — промълви Ангуа. — Трудно е да се обясни. Някакво… усещане.

Ваймс кимна, за да я насърчи. Отдавна престана да се присмива на неясните предчувствия и усещания на Ангуа. Например тя винаги знаеше къде е Керът. Ако стоеше в Участъка, познаваха, че и Керът идва, само по погледа й към вратата.

— Казвай.

— Ами… тежка мъка,сър. Ужасна, непоносима тъга. Ъ-ъ… това е.

Ваймс кимна още веднъж и се почеса по носа. Денят му се стори прекалено дълъг, а още не му се виждаше краят. И му се пиеше неописуемо. Светът си беше достатъчно крив и без собственото му настроение да е толкова вкиснато. А видян през дъното на чашата понякога се избистряше и всичко си идваше на мястото.

— Сър, вие хапнахте ли нещо днес?

Ангуа се вглеждаше внимателно в него.

— А бе, май закусих сутринта — смънка Ваймс.

— Нали знаете какво казва сержант Колън, когато види някого да изглежда така?

— „Тоя е като изсмукан.“

— Същият вид имате и вие сега. Щом ще оставате, поне да пийнем кафе и да си поръчаме пирожки и понички.

Ангуа се пресегна към старата кутия, в която държаха дребните пари. Оказа се учудващо лека.

— Тук трябваше да има поне двадесет и пет долара! — разсърди се тя.

Обърна кутията и на пода падна късичка угарка.

— Дори разписка ли не е оставил? — разочарова се Керът.

— Разписка ли?! Нали говорим за Ноби?

— Да, разбира се…

В „Кърпеният барабан“ всичко бе притихнало. Часът на нехайното веселие отмина само с дребно сбиване. Беше ред на бездънната покруеа.

Пред Ноби вече стърчеше цяла гора от халби.

— А, бе, к’ва полза, кат помислиш, а? — попита той възмутено.

— Можеш да го шитнеш — подсказа Рон.

— На място речено — съгласи се сержант Колън. — Доста богаташи ще ти ръснат чувал жълтици за такваз титла. Говоря ти за ония типове, дето вече си имат голямата къща и всичко останало. Душа дават да станат тузари с титла.

Поредната халба замря във въздуха, преди да стигне до устата на Ноби.