Тери Пратчет - Глинени крака

— Я стига — подсмихна се Ваймс. — Всеизвестно е, че… — Запъна се, щом цинично настроените му уши чуха какво изрича устата. — Нито едно ли?!

— А, знам, че все се намира по някой, чийто приятел чул от дядо си… Това е несериозно. На големите не им е позволено да вредят на хората. Такива слова имат в главите си.

— Е, няма как да отрека, че се втрисам от тях.

— Сър, всеки се втриса от тях.

— И се разказват какви ли не истории за тъпотиите им — един направил хиляда чайника от сутринта до вечерта, друг изкопал дупка, дълбока цели километри…

— Аз също съм ги чувал, сър. Все пак не стигат до престъпления. Само се бунтуват.

— Как тъй се бунтуват?

— Като изпълняват тъпо дадените им заповеди, сър. Лесно е да си го представите — някой се разкрещява на голема: „Я иди да правиш чайници!“, и той ги прави. Не е редно да ги виним, че се подчиняват, сър. Нали не са му казали точно колко чайници да направи? Никой не очаква и не иска от тях да мислят, затова те си го връщат тъпкано именно като не мислят.

— Бунт чрез работа, а?

— Това си е мое хрумване, сър. Но един голем сигурно вижда смисъл в него.

И двамата неволно се озърнаха към неподвижното туловище в стаята.

— Дали ни чува? — усъмни се Ваймс.

— Едва ли, сър.

— А каква е тая щуротия със словата?…

— Хм… Според мен те мислят, че мъртвият човек някак си е загубил свещените слова. Не ми се вярва, че разбират как сме устроени, сър.

— Ха, досущ като мен!

Ваймс се загледа в кухите очи на голема. Темето на Дорфл беше повдигнато и през дупките се процеждаше светлината в стаята. Командирът на Стражата бе видял какви ли не страхотии по градските улици, но смръзналият се голем беше по-лош от всичко друго. Твърде лесно му беше да си въобрази как очите пламват и създанието се устремява в атака, размахало юмруците си със силата на парен чук. Все пак в ума му се прокрадваше подозрение, че не са само глупави фантазии. Опасността сякаш бе вградена в тези твари… и можеше да се развихри всеки миг.

„Ами ето защо всички ги мразим. Безизразните им очища ни зяпат, тежките им глави се обръщат след нас и нима не изглежда, че запомнят лица и имена? И като чуеш слух, че някой голем смазал нечия глава в Куирм или в още по-далечни земи, направо си умираш да повярваш.“

Обади се едно гласче, което му шепнеше само посред нощ или — както ставаше преди — след половин бутилка уиски: „Така ги използваме, че има от какво да се плашим. Знаем, че заслужаваме да си го отнесем…“

„Не… Нищо особено няма в тия очи. Големите са само глина и вълшебни слова.“

Ваймс вдигна рамене.

— Преди малко подгоних един голем. Стоеше на Бронзовия мост. Дяволите го взели! Виж какво, имаме самопризнание, имаме и снимката на очите. Ако не можеш да измислиш нищо по-добро от… от предчувствие, значи трябва да…

— Какво, сър? — подкани го Керът. — Нищо повече не можем да му сторим. Той си е мъртъв и в момента.

— Неодушевен.

— Да, сър, щом така предпочитате.

— Но ако Дорфл не е убил старците, тогава кой?

— Не знам, сър. Но Дорфл май знае. Може да е бил по следите на убиеца.

— А дали не са му заповядали да прикрива някого?

— Нищо чудно, сър. Или сам е решил да постъпи така.

— Ха, още малко и ще започнеш да ме уверяваш, че тия твари имат чувства! Къде се дяна Ангуа?

— Реши да провери това-онова, сър. А аз се озадачих от… това, сър. Беше в ръката на Дорфл.

— Парче от кибритена клечка?

— Сър, големите не пушат и не палят огън. Странно е, че носеше тъкмо кибритена клечка.

— Охо! — присмехулно възкликна Ваймс. — Имаме си Улика!

Следите на Дорфл властваха над всичко друго по улиците. Смесените ухания на кланицата изпълваха ноздрите на Ангуа.

Движеше се на зигзаг. Големът сякаш бе решил да мине по всички булеварди и улички, които водеха в нужната му посока.

Стигна до една задънена пресечка. В края й се виждаше само голямата врата на някакъв склад. Ангуа вдиша дълбоко. Тук се объркваха много други миризми. Тесто. Боя. Смазка. Смола. Остри, гръмки, свежи миризми. Пак подуши. Хм, и плат ли? Вълнен, нали?

А в калта на улицата се препокриваха неизброими отпечатъци. От много големи крака.

Човешката част от съзнанието й, която никога не изчезваше напълно, веднага забеляза, че излизащите от склада следи са върху влизащите. Тя защъка насам-натам и огледа внимателно. Десет-дванадесет същества, всяко със своя отличителна миризма… на стока, а не на живот… съвсем наскоро бяха слезли по стълбата. После се бяха върнали.