Тери Пратчет - Глинени крака

Обадиха се твърде късно.

Ваймс си удари брадичката в канавката, стана мъчително и отново се свлече, а Вселената около него се завъртя лудешки. Пак се надигна, затътри се няколко крачки в погрешна посока, тупна на задник и реши засега да се примири със съдбата си.

Дорфл стоеше кротко в голямата стая на Участъка, скръстил грамадните си ръце на гърдите. Пред голема бе нагласен арбалетът на сержант Детритус — някогашно обсадно оръжие. Зареждаше се с двуметрови стрели от закалена стомана. Ноби държеше пръст на спусъка.

— Ноби, веднага махни стрелата от това чудо! — заповяда Керът. — Оръжието не е за близък бой! Нали знаеш, че си имаме големи неприятности, докато научим къде е спряла стрелата!

— Измъкнахме самопризнание от това нещо! — похвали се сержант Колън, подскачайки развълнувано. — Да де, той и без туй си признаваше, ама накрая записахме и самопризнание! Ще си поприказваме с него и за други престъпления.

Дорфл вдигна плочата си пред очите на Керът.

„ВИНОВЕН СЪМ.“

Нещо падна от ръката му. Беше късо и бяло. Керът вдигна парчето от кибритена клечка и го огледа. Чак тогава обърна внимание на списъка, съставен набързо от Колън. Беше доста дълъг и съдържаше всички неразкрити престъпления в града през последните два-три месеца.

— За всички ли си призна?

— Още не — вдигна рамене Ноби.

— Не сме му ги прочели до края — обясни сержантът.

Дорфл написа на плочата си: „АЗ ИЗВЪРШИХ ВСИЧКО ТОВА.“

— Ей! — зарадва се Колън. — Господин Ваймс ще бъде много доволен от нас!

Керът пристъпи към голема, чиито очи сега светеха в бледооранжево.

— Ти ли уби отец Тубелчек?

„ДА.“

— Видяхте ли? — обади се наперено сержантът. — Безспорно е!

— А защо го направи? — упорстваше Керът. Не дочака отговор.

— И господин Хопкинсън в Музея на хляба ли уби?

„ДА.“

— Преби го до смърт с железен лост, така ли?

— Почакайте — смути се Колън, — нали казахте, че…

— Ти почакай, Фред — възпря го Керът. — Дорфл, а защо уби стареца?

Никаква реакция.

— Защо да ровим за причините? — учуди се сержантът. — Татко ми честичко повтаряше, че на големи не можеш да имаш вяра. Както те зяпат, всеки миг ще ти налетят.

— А някога убивали ли са човек? — заяде се Керът.

— Е, не са, ама не че им липсва желание — мрачно заяви Колън. — Татко ми разправяше, че по едно време работил с голем и оня все го изяждал с поглед. Щом се озърнел и го виждал как се е втренчил в гърба му.

Дорфл се взираше в отсрещната стена и не помръдваше. Керът си придърпа стол и го яхна с лице към облегалката. Разсеяно въртеше клечката между пръстите си.

— Знам, че не си убил господин Хопкинсън и не ми се вярва да си убил отец Тубелчек. Според мен си го заварил малко преди да умре. И предполагам, Дорфл, че си се опитал да го спасиш. Дори съм убеден, че ще докажа това, ако зърна писмената в главата ти…

Пламъкът в очите на голема сякаш освети цялата стая. Той пристъпи напред, вдигнал свитите си юмруци.

Ноби натисна спусъка на арбалета.

Дорфл небрежно улови стрелата в полет, чу се писък на изтерзан метал и стоманеният прът се нагъна нажежен в ръката му.

Но Керът незнайно как се озова зад голема и отвори главата му. Дорфл тъкмо се обръщаше, вдигнал стрелата като тояга, и светлината в очите му угасна.

— Докопах го — съобщи невъзмутимо Керът, показвайки им пожълтелия свитък.

В края на Смотаната улица имаше бесилка, на която някога провесваха злосторниците… тоест хората, обявени за злосторници, за да ги полюшва вятърът и да служат като нагледен урок по правосъдие и — поради намесата на природните процеси — по практическа анатомия.

Някога родителите водеха децата си тук, за да им втълпят в главите страшния пример за опасностите, дебнещи престъпниците, бунтовниците и онези, които случайно са се оказали на неподходящото място в неподходящия момент. Милите ангелчета се облещваха към жалките останки, изслушваха суровите поучения, а после (понеже се бяха родили в Анкх-Морпорк) обикновено казваха: „Ау, страхотия!“, и използваха трупа вместо люлка.

В по-новата си история градът изобрети по-прикрити и безотказни начини да се справя с всички, които престьпваха очертаните им граници. За да се съхрани традицията обаче, на бесилката се клатушкаше правдоподобна дървена кукла. Случваше се някой тъп гарван да я клъвне по очите и да отлети със скъсена човка.

Ваймс се довлече при бесилката, останал без дъх. Беглецът сигурно вече беше далеч оттук. През белезникавата мътилка не се процеждаха дори последните остатъци от залеза.