Тери Пратчет - Глинени крака

Ваймс застана под скърцащата бесилка. Всъщност звуците бяха предвидени в устройството й поначало. Каква е ползата от публичното възмездие, питаха с патос някои, ако не е съпроводено със зловещо скърцане? Във времената на благоденствие дори наемаха някой старец да задейства скърцалото, подръпвайки връвчица. Напоследък го бяха заместили с механизъм, чиято пружина се нуждаеше от навиване само веднъж в месеца.

По обесения се стичаха капки от мъглата.

— Пусто да остане! — прокле Ваймс и се помъкна обратно.

След десетина секунди се спъна в нещо. Беше дървена кукла, захвърлена в канавката.

Когато се върна при бесилката, само веригата подрънкваше унило на вятъра.

Сержант Колън чукна с кокалчетата на пръстите си по гърдите на голема и изтръгна кух звън.

— Ама той е като саксия — чудеше се Ноби. — Как тъй щъкат насам-натам, щом приличат на саксии? Не трябва ли да се пукат на парчета още с първата крачка?

— Отгоре на всичко са тъпи — нареждаше Колън. — Разказаха ми за един в Куирм, комуто заповядали да изкопае ров. Забравили и се усетили чак като почнали да газят до колене във вода, щото оная твар копала безспир, докато стигнала реката…

Керът сложи на масата свещените писмена и листчето, намерено в устата на отец Тубелчек.

— Туй нещо е мъртво, нали? — пожела да се увери сержантът.

— В момента е безобидно — успокои го Керът, като напрегнато сравняваше написаното на двете хартийки.

— Тъй е по-добре. Навремето пъхнах в килера един ковашки чук. Ей сега ще го…

— Не! — отсече Керът.

— Ама нали видяхте какво се канеше да ни стори!

— Не вярвам, че би се престрашил да ме удари. Май само искаше да ни сплаши.

— Успя, и още как!

— Фред, я погледни това…

Сержант Колън се наведе над бюрото.

— Чужди букви — подсмръкна насмешливо. Беше ясно, че според него чуждестранните азбуки не могат и да се сравняват с достойните родни букви, пък и най-вероятно смърдят на чесън.

— Нищо ли не ти прави впечатление?

— Ами… еднакви са — призна сержантът.

— На стария лист са писмената от главата на Дорфл. Другият е бил в устата на отец Тубелчек. Еднакви са до последната буква.

— А защо?

— Предполагам, че Дорфл е написал думите и е пъхнал листчето в устата на стареца малко преди смъртта му — проточи Керът, чийто поглед още шареше по редовете.

— Ей че гнус — смръщи се Ноби. — Тоя е извратен, казвам ви….

— Не ме разбра — завъртя глава Керът. — Написал е думите, защото са единствените, за които е сигурен, че ще подействат…

— Как тъй ще подействат?

— Нали си учил за дишането уста в уста? — подсети го Керът. — При оказване на първа помощ? Бяхме заедно на курсовете в младежката асоциация.

— Дойдох, щото ме подлъгахте, че поднасят безплатно чай с бисквити — начумери се Ноби. — А като ми дойде редът да се упражнявам, манекенът взе, че избяга.

— Все едно — махна с ръка Керът. — Целта е да бъде спасен животът. Искаме хората да дишат, затова им вкарваме въздух в дробовете…

И тримата изгледаха голема.

— Само че тия твари не дишат — възрази Колън.

— Вярно, големът познава само един начин за поддържане на живота — писмената в главата му.

Този път тримата първо се вторачиха в листчетата, след това се заозъртаха към мъртвата статуя, в която се бе превърнал Дорфл.

— Тука застудя — потрепери Ноби. — Усещам аз, като нещо не е наред. Лъхна ме хлад, все едно някой…

— Какво става? — попита Ваймс, изтръсквайки наметалото си от влагата.

— …отвори вратата — завърши Ноби.

Десет минути по-късно сержант Колън и ефрейтор Нобс вече бяха свършили с дежурството за всеобщо облекчение. Колън не можеше да преглътне идеята за продължаване на разследването, след като някой си е признал. Тя изправяше на нокти опита и нагласата му. Получаваш самопризнание и край. Иначе си е чисто недоверие към хората, амаха! Не бива да се вярва на невинните. Виновните обаче са надеждни хора. Всякакви други измишльотини удрят полицейската работа право в сърцето.

— Бяла глина — промълви Керът. — Това намерихме. И то зле опечена. Дорфл е направен от тъмна теракота, твърда като скала.

— Преди края си старият жрец е видял голем — напомни Ваймс.

— Сигурен съм, че Дорфл е бил там. Но това не означава, че е убиец. Просто се е озовал там, когато старецът е умирал.

— Виж ти… И защо?

— Ами… Още не знам. Но съм срещал Дорфл и преди. Стори ми се много благо същество.

— Да де, само че работи в кланица!

— Сър, може би кланицата не е толкова неподходящо място за едно благо същество — промърмори Керът. — Впрочем проверих какъвто архив имаме и не открих нито едно нападение, извършено от голем. Още по-точно — нито едно престъпление.