Тери Пратчет - Глинени крака

Оставам, сър, ваш покорен слуга Джошуа Катрейл.“

Ха, и това ли влизаше във всекидневието на полицията? Керът вече се питаше дали господин Ваймс не се опитва да му подскаже нещо, като му възложи да изпълнява временно неговите задължения. Имаше и други писма. Например председателят на джуджешката Лига за равен ръст настояваше безцеремонно на сънародниците му в Стражата да се разреши да носят традиционните си брадви вместо мечове и да им се възлага разследването само на престъпления, извършени от по-високи хора. От Гилдията на крадците се оплакваха от публичното изявление на Командира Ваймс, че повечето кражби се извършват от крадци.

Керът вече смяташе, че само някой с мъдростта на крал Айзаядану може да реши всички тези проблеми, а бе прочел единствено днешната поща.

Взе следващия лист: „Превод на текста, намерен в устата на отец Тубелчек. Защо е направено? С. В.“

Керът прилежно прочете превода и промълви сякаш на стените:

— В устата му ли? Някой се е опитал да пъхне думи в устата му?

Потрепери, но не от студ или от страх. В кабинета на Ваймс винаги беше студено. Командирът предпочиташе въздуха на улиците. Мъглата се виеше през отворения прозорец.

Следваща в купчината беше иконографията, направена от Веселка. Керът се взря в двете леко размазани червени очи.

— Капитане?

— Кажи, Фред — промърмори той, без да откъсва поглед от снимката.

— Спипахме убиеца! Спипахме го!

— Да не е голем?

— Ама вие как познахте?

„Тинктурата на нощта започна да се влива в супата на следобеда.“

Лорд Ветинари обмисли изречението и го одобри. Особено му хареса думата „тинктура“. Изпъкваше приятно на сивия фон на „супа“. Супата на следобеда. Да. В която плуват сухарчетата на часа за чай.

Съзнаваше, че има лека треска. В нормално състояние никога не би измислил такова изречение.

В мъглата зад прозорците едва се очертаваше силуетът на стражник Чучур Долен.

Водоливница, а? А той недоумяваше защо в сметката за заплати на стражата са включени и пет гълъба седмично. Водоливница в състава на Стражата, чиято задача е именно да бди. Сигурно капитан Керът е дал тази идея.

Патрицият стана полека от леглото и пусна щорите. Бавно се премести до бюрото, извади дневника си от чекмеджето, взе няколко листа и отвори мастилницата.

Докъде беше стигнал?

„Осма глава — прочете замаян. — Човешки приумици.“

А, да… Започна да пише: „Относно истината. Тя се изрича според случая, макар да се смята, че винаги е уместна…“

Чудеше се къде ли би могъл да вмъкне „супата на следобеда“ в трактата си или поне „тинктурата на нощта“.

Перото скрибуцаше по хартията.

Подносът със здравословната хранителна кашичка бе оставен презрително на пода. Лорд Ветинари имаше намерение да каже няколко по-строги думи на главния си готвач, когато се почувства по-добре. Храната бе опитана от трима, сред тях и сержант Детритус, който едва ли щеше да се трогне от предназначените за хора отрови.

Вратата беше заключена. От време на време чуваше успокояващите тежки стъпки на Детритус, който обикаляше подчинените си. Отвън мъглата се кондензираше по стражник Чучур Долен.

Патрицият топна перото в мастилницата и започна нова страница. Честичко поглеждаше в подвързания с кожа дневник, като си облизваше деликатно пръстите, за да го прелиства.

Ваймс трополеше задъхан след неясната бягаща фигура. Другият отпред като че не беше толкова бърз въпреки спазмите в краката на Ваймс и предупредителните бодвания в лявото му коляно, но всеки път, когато успяваше да го настигне, на пътя му се изпречваше увит от главата до петите пешеходец или ненадейно излязла от пресечка каруца. 14 14 Това се случва винаги в което и да е полицейско преследване. Просто е неизбежно някой тежък камион да не прегради пътя на полицейската кола. Ако не е камион, ще е разсеян тип, бутащ закачалка на колелца, отрупана с дрехи. Или поне двама загубеняци, понесли голямо стъкло. Как да не заподозреш, че зад всичко това стои някое тайно общество?

През подметките си усещаше, че минаха по Големия булевард и свърнаха наляво по Смотаната улица (настилка от малки равни квадратни плочи). Тук мъглата се сгъстяваше още повече, уловена сред клоните на дърветата в парка.

Ваймс тържествуваше. „Изтърва завоя, момчето ми, ако си мислил да ми се изплъзнеш в Сенките! Остава ти само да хукнеш по моста над Анкх, а там има стражник…“

Ходилата му обаче го предупредиха: „По Смотаната улица през есента има мокри листа!“