Тери Пратчет - Глинени крака

Ваймс доближи вратата към балкона. Отвън бе клекнала страховита фигура, която се взираше във все по-гъстата мъгла.

— Всичко наред ли е, стражник Чучур Долен?

— Фда, фшър.

— Ще затворя вратата да не влиза мъгла.

— Фрав фште, фшър.

Ваймс затвори и улови в стаята няколко белезникави пипала влага, които постепенно се разнесоха.

— Това пък какво беше? — учуди се Лорд Ветинари.

— Редови стражник Чучур Долен е водоливница, сър. Негоден е за участие в паради и е абсолютно безполезен в улични схватки, затова пък е ненадминат в стоенето на едно място. Направо е световен шампион в този спорт. Веднъж прекара три денонощия в дъжда върху един покрив, но накрая благодарение на него заловихме Парковия Чеп. Никой не може да се промъкне покрай него през балкона. В коридора патрулира ефрейтор Гимлетсон, ефрейтор Глодсон е в стаята под вас, редови стражници Кремъчко и Моренчо са в стаите от двете ви страни, а сержант Детритус ги обикаля непрекъснато и ако някой задреме, ще го срита безмилостно, сър. Случи ли се, ще се уверите в това, защото нещастникът ще профучи през стената.

— Добре се справяш, Ваймс. Правилна ли е догадката ми, че всички, които ме пазят, не принадлежат към човешката раса? Май са само джуджета и тролове.

— Тъй е най-безопасно, сър.

— Помислил си за всичко.

— Надявам се, сър.

— Благодаря ти, Ваймс. — Патрицият се облегна удобно на възглавницата и взе дебела купчина хартии от нощното шкафче. — Не ми позволявай повече да отнемам от времето ти.

Командирът на Стражата го зяпна. Лорд Ветинари го стрелна с поглед.

— Има ли още нещо, Ваймс?

— Ами… не, сър. Най-добре да бягам да си върша работата, нали?

— Ако нямаш нищо против. Впрочем уверен съм, че в кабинета ми са се натрупали какви ли не документи, изискващи вниманието ми, затова ще ти бъда много благодарен, ако пратиш някого да ми ги донесе.

Ваймс затвори вратата малко по-силно от необходимото. О, богове, как се вбесяваше, че лорд Ветинари успява да го включва и изключва, сякаш е механизъм… и му е присъща дарбата да изпитва благодарност колкото и на един гладен алигатор. Патрицият знаеше, че Командирът на Стражата ще си свърши работата, и не му отделяше повече внимание. Да, но някой ден Ваймс щеше… щеше… …щеше дяволски усърдно да си свърши работата, разбира се, защото не знаеше какво друго да прави. Но като разбираше положението си, се чувстваше още по-гнусно.

Навън мъглата беше плътна и жълтеникава. Той кимна на часовите и се загледа в лепкавите стелещи се пластове.

Можеше да отиде почти по права линия до Централния участък в Двора на Псевдополис. А заради мъглата притъмня рано. Никой не се мяркаше по улиците — хората си стояха вкъщи и уплътняваха прозорците заради влажните течения, които успяваха да се просмучат навсякъде.

Да… Пусти улици, студена влага…

Само от още едно нещо имаше нужда, за да стане идеално. Отпрати носачите да си вървят и доближи единия часови.

— Ти си стражник Късметсън, нали?

— Тъй вярно, сър Самюъл.

— Кой номер ботуши носиш?

Късметсън се втрещи.

— Какво, сър?!

— Човече, зададох ти съвсем простичък въпрос!

— Четирийсет и втори, сър!

— И ги купуваш от дъртия Тапис на „Нова обущарска“, нали?

— Тъй вярно, сър!

— Не е редно пред двореца да стърчи часови с картонени подметки — престорено весело се ухили Командирът на Стражата. — Бързичко събувай ботушите, стражник. Ще вземеш моите. Е, по тях още има… каквото там правят хералдическите змейове, но пък ще ти бъдат по мярка. И си затвори устата най-после! Давай ботушите, човече, и обувай моите. Задръж ги, имам много.

Стражникът зяпаше стъписан как Ваймс опъва по краката си евтините боклуци и потропва няколко пъти със затворени очи.

— Аха! Сега сме пред двореца, нали?

— Ъ-ъ… Да, сър. Току-що излязохте оттам, сър. От ей онуй голямо здание.

— Да де — потвърди жизнерадостно Ваймс, — но и да не бях излязъл оттам, щях да знам къде съм!

— Ъ-ъ…

— Заради калдъръма — дружелюбно обясни Командирът на Стражата. — Тук камъните са по-големички и леко вдлъбнати. Не си ли забелязал досега? Момко, научи се да мислиш и с краката си!

Зашеметеният стражник го проследи с поглед как изчезва в мъглата, тропайки щастливо.

Достопочтеният ефрейтор и маркграф на Анкх-Морпорк Ноби Нобс бутна вратата на Участъка и влезе замаяно. Сержант Колън вдигна глава иззад бюрото и ахна.

— Ноби, зле ли си? — попита, притичвайки да подкрепи олюляващата се фигура.