Тери Пратчет - Глинени крака

Дяволското нещо му струваше петстотин и тридесет долара. Мислеше си, че го купи изгодно… и май нямаше съмнение в това. Тази твар спираше да работи само когато нямаше какво повече да върши. Ако се вярваше на мълвата, понякога и това не можеше да спре големите. Разправяха, че се случвало такова създание да наводни къщата, защото никой не му казал да не носи повече вода от кладенеца. Или пък миело съдовете до похабяване. Тъпи твари, но и полезни, стига да ги наглеждаш.

Да, но… Вече разбираше защо никой не ги задържаше задълго. Втрисаше се от двуръката машина, която просто си стоеше насреща му, попиваше всичко ставащо наоколо и го съхраняваше… Хм, къде ли? И никога не се оплакваше. Да де, изобщо не говореше.

Човек започваше да се пита чак толкова ли е изгодна сделката, а накрая с огромно облекчение връчваше разписката за парите на новия собственик.

— Доста свещени дни се насъбраха напоследък — подхвърли Чорапин.

„НЯКОИ ВРЕМЕНА СА ПО-СВЕТИ ОТ ДРУГИ.“

Нали уж не безделничеха? Нали уж големът съществуваше, за да работи?

— Не знам как ще смогнем…

„ТОВА Е СВЕЩЕН ДЕН.“

— Е, добре. Утре ще си свободен.

„ТАЗИ НОЩ. СВЕЩЕНИЯТ ДЕН ЗАПОЧВА ПО ЗАЛЕЗ СЛЪНЦЕ.“

— И се връщай по-бързичко — предаде се Чорапин. — Или ще те… Да се прибереш навреме, чу ли?

И това го вбесяваше. Човек нямаше с какво да заплаши тези твари. Не можеш да им удържиш от заплатата, защото не получават пари. Не можеш и да им вдъхнеш страх. Риболист разправяше, че някакъв тъкач заповядал на голема си да вземе чука и сам да се натроши на парченца. Създанието изпълнило заповедта.

„ДА.ЧУХ“

В известен смисъл нямаше значение кои са. Всъщност анонимността им беше задължителна. Самите те се смятаха за неразделна част от историческия процес, неотклонния напредък и неизбежното бъдеще. Те бяха хората, които смятаха, че Решителният Момент Е Настъпил. Властите могат да устоят срещу варварски нашествия, побъркани терористи и тайнствени ордени, но веднага загазват, ако преуспяващи анонимни особи седнат около голяма кръгла маса и започнат да мислят за решителния момент.

Един от тях отсъди:

— Така поне ще стане чисто. Не се пролива кръв.

— И всичко е за доброто на града, разбира се.

Закимаха тържествено. Изобщо не би им хрумнало да си обясняват взаимно, че каквото е добро за тях, трябва да е добро и за Анкх-Морпорк.

— Той няма да умре, нали?

— Явно можем да го поддържаме в… силно неразположение. Увериха ме, че дозата се отмерва съвсем точно.

— Чудесно. Предпочитам да е зле, отколкото да умре. Не бих разчитал Ветинари да си остане в гроба дори да бъде положен в земята.

— Между другото веднъж чух от самия него, че искал да бъде кремиран, когато умре.

— В такъв случай се надявам да пръснат пепелта му на много обширна територия.

— Ами Стражата?

— Че какво толкова?

— Аха. Схванах.

Лорд Ветинари отвори очи. Колкото и да беше нелепо, болеше го косата. Съсредоточи се и петното до леглото му се фокусира в Самюъл Ваймс.

— А, сър Самюъл… — немощно прошепна Патрицият.

— Как се чувствате, ваше превъзходителство?

— Наистина гнусно. Кой беше онзи нисък човечец с невероятно кривите крака?

— Джими Поничката. Като жокей яздел извънредно дебел кон.

— И този кон е бил състезателен?

— Несъмнено, сър, щом е участвал в състезания.

— Дебел състезателен кон? Но нали никога не би могъл да победи в надбягване?

— Не се е случвало нито веднъж, сър. Джими обаче припечели големи суми от това, че не побеждаваше.

— Разбирам… Даде ми мляко и някаква лепкава отвара. — Ветинари се съсредоточи. — От тях щях да си изповръщам червата.

— Известно ми е, сър.

— Ваймс, чувствам се като при тежък грип. И главата ми не работи особено добре.

— Нима, сър?

Патрицият се позамисли. И друго не му даваше мира.

— А той защо още мирише на коне? — попита накрая.

— Сега е конски доктор, сър. И то дяволски способен. Чух, че миналия месец лекувал кобилата Злополука и тя не паднала чак до последната права преди финала.

— Не е особено постижение.

— Не мога да се съглася, сър. Под грижите на други конски доктори животното се свличало още на стартовата линия.

— О, така ли… Брей, брей… Ваймс, твоята изострена подозрителност е дори отблъскваща.

— Благодаря за комплимента, сър.

Лорд Ветинари се понадигна на лакти.

— Ваймс, нормално ли е да ме болят ноктите на краката?

— Не бих могъл да преценя, сър.

— А сега мисля да почета малко. Животът продължава, нали така?