Тери Пратчет - Глинени крака

— Ъ-ъ… Много съм ти признателен.

— Но неволно забелязах, сър, че брошурите и списанията, които ви оставих миналата седмица, си лежат недокоснати на бюрото ви.

— О, вярно, съжалявам, но нали знаеш какво става тук, твърде много работа се натрупа и едва намирам време да…

— Сър, никога не е прекалено рано да се замислите за вечното проклятие.

— Непрекъснато размишлявам на тая тема, стражник. Благодаря ти! — натърти Ваймс.

„Не е честно — поклати той глава, когато Визит най-сетне излезе. — В града, за който трябва да се грижа, оставят бележка на местопрестъплението, но дори не са проявили добронамереност да надраскат заплаха. Не са и последните отчаяни драскулки на жертвата, сочеща с кървав пръст убиеца си. Религиозни глупотевини… Каква полза от уликите, ако са по-загадъчни от самото престъпление?“

Записа си каквото чу от Визит и остави листчето на подноса „Входящи“.

Ангуа си спомни твърде късно защо заобикаляше отдалеч квартала на кланиците в тези дни от всеки месец.

Можеше да се преобразява по желание, когато й хрумне. Едно от свойствата на върколаците, което хората често забравят. Все пак се сещат за най-същественото — лъчите на пълната луна предизвикват промяната неизбежно.

Проникваха чак в ядрото на морфичната памет и я пробуждаха, без да се допитат за предпочитанията на Ангуа в момента. А до пълнолунието оставаха само два дни. Великолепната миризма на затворени натясно животни и пролята кръв в кланиците биеше като с чук по строгото й вегетарианство.

Тя се взря сърдито в мрачното здание отпред.

— По-добре да заобиколим откъм задния вход. Ти ще почукаш.

— Аз ли? — сепна се Веселка. — Те изобщо няма да ме забележат!

— Покажи им значката си и заяви, че си от Стражата.

— Ще ми се надсмеят!

— Все някога трябва да го направиш за пръв път. Хайде, опитай!

Вратата беше отворена от набит мъжага с окървавена престилка. Стъписа се, когато едната ръка на джудже го награби за колана, а другата му тикна значка под носа. Гласът на джуджето се разнесе свирепо някъде откъм района на пъпа му.

— Ние сме от Стражата, ясно? Ако не ни пуснеш, първо ще те изкормим, пък после ще видим…

— Добро начало — промърмори Ангуа, отстрани лекичко Веселка и се усмихна лъчезарно на касапина.

— Господин Чорапин, искаме да поговорим с един от вашите работници. По-точно с господин Дорфл.

Мъжът още се опомняше от набега на Дребнодупе, но успя да се ухили.

— Господин Дорфл, а? Тоя път какви ги е забъркал?

— Само искаме да поговорим с него. Може ли да влезем?

Герхард Чорапин сведе поглед към Веселка, тресяща се от нервно напрежение.

— Че имам ли избор?

— Да речем, че имате неприятен избор — уточни Ангуа.

Мъчеше се да заповяда на носа си да не надушва омайващата воня на кръв. А наблизо имаше и цех за колбаси. В него използваха всички части от животните, които иначе никой не би хапнал или дори разпознал. Миризмите на кланицата причиняваха спазми на човешкия й стомах, но някъде дълбоко в главата й друга част от нея седеше, облизваше се и точеше лиги от смесеното ухание на свинско, телешко, агнешко и…

— Ха, плъхове! — възкликна невъзмутимо тя. — Господин Чорапин, нямах представа, че сте започнал да снабдявате и заведенията за джуджета.

Касапинът изведнъж реши, че трябва да бъде много сговорчив.

— Дорфл! Веднага да се домъкнеш тук!

Прозвучаха стъпки и иззад дълга редица провесени на куки одрани телета се появи някаква фигура.

Повечето хора си имаха едно на ум за неумрелите. Ангуа знаеше добре, че Командирът Ваймс се чувства доста неуютно в тяхно присъствие, макар и да преодоляваше полека предразсъдъците си. Хората обаче изпитват потребност да се чувстват по-висши от някого. Живите мразеха неумрелите, които пък — тя усети как ноктите й се впиват в дланите — се гнусяха от неживите.

Големът на име Дорфл се клатушкаше едва забележимо, защото единият му крак беше мъничко по-къс от другия. Не носеше дрехи — нямаше какво да крие. Личаха си различните оттенъци на петната, където бе добавяна нова глина с годините. Всъщност бяха толкова много, че Ангуа се зачуди колко старо може да е създанието. Явно отначало са се постарали да изобразят по туловището му подобие на човешка мускулатура, само че кърпежите почти я бяха заличили. Големът вече изглеждаше досущ като охулените от трола Вулканчо кафеници — направени от хора, които си въобразяват, че на ръчната изработка трябва да й личи колко ръчно е изработена, за предпочитане с ясни отпечатъци от пръсти.