Тери Пратчет - Глинени крака

— Например?

— Е, както чух, някой нахълтал преди месец в къщурката й и откраднал разни вехтории…

— Не ми прилича на помощ.

— …но вещите били върнати още на другия ден, затова пък двама крадци били намерени насред Сенките без нито капчица кръв в телата си. — Ангуа се усмихна малко озъбено. — Знаеш ли, всякакви гадости се разправят за неумрелите, но никога няма да чуеш за услугите, които правят на обществото.

Пред тях изникна барманът Игор. Оказа се, че има горе-долу човешка външност, макар че космите по ръцете му растяха нагъсто чак до пръстите, а веждите на челото му не бяха разделени. Той хвърли две подложки на масата и тръсна чашите върху тях.

— Може би вече ти се иска да си в бар за джуджета? — подметна Ангуа на Веселка и скришом огледа обратната страна на подложката си.

Дребнодупе пак се заозърта. Ако се намираше в бар за джуджета, подът вече щеше да е лепкав от похабена бира, из въздуха щяха да прехвърчат лиснати пенливи струи, а всички щяха да се надпяват. Вероятно щяха да изпълнят последния джуджешки хит „Злато, злато, злато“ или някоя от любимите си древни балади, например „Злато, злато, злато“. Само няколко минути по-късно щеше да литне със свистене първата брадва.

— Не, тук не може да стане толкова зле… — промърмори тя.

— Допий си сока — подкани я Ангуа. — Трябва да проверим… нещо.

Грамадна космата лапа сграбчи китката й. Ангуа вдигна поглед към страшната муцуна, която май се състоеше само от очи, уста и козина.

— Здравей, Шлицен — поздрави тя невъзмутимо.

— Ей, дочух, че един барон много ти се сърди.

Погълнатият алкохол сякаш се кондензираше на кристалчета пред устата му.

— Шлицен, това си е само моя работа. Защо не се върнеш зад вратата си, както се полага на добрия караконджол?

— Хъ, той разправя, че си била позор за Старата родина…

— Би ли ме пуснал, моля те — безстрастно изрече Ангуа.

Там, където я стискаше Шлицен, кожата й побеля.

Веселка пък се взираше вцепенено в раменете на създанието. То изглеждаше кльощаво, но мускулите му се виеха като въжета под козината.

— Да, бе — ухили се караконджолът, — как забравих, че си имаш и значка. И сега к’во ще…

Ангуа помръдна толкова бързо, че очите на околните нямаше как да не закъснеят засрамено. Свободната й ръка извади нещо изпод колана на униформата и го метна върху главата на Шлицен. Създанието се смръзна, само леко се олюляваше и стенеше. От темето му провисваха краищата на малък квадрат от дебел плат.

Ангуа избута рязко стола си и сграбчи подложката за чаша. Неясните фигури край стените замърмориха.

— Да се махаме! — подвикна тя на Дребнодупе. — Игор, дай ни половин минута преднина, после смъкни одеялото от главата му.

Излязоха тичешком. Слънцето само намекваше за присъствието си през мъглата, но беше ослепително ярко в сравнение с тъмата в „Ковчезите“.

— Какво му стана? — слисано избълва Веселка.

— Причиних му екзистенциална неопределеност — обясни малко мъгляво Ангуа. — Не знаеше има ли го или го няма — допълни по-разбрано. — Знам, че е жестоко, но само това средство познаваме срещу караконджолите. За предпочитане е да използваш синъо пухкаво одеяло. — Чак сега забеляза изцъкления поглед на джуджето. — Нали хората вярват, че караконджолите изчезват, ако се завиеш презглава с одеялото? Така че ако покриеш техните глави с одеяла…

— Ох, схванах… Олеле, много е гадно!

— Ще се опомни след десетина минути.

Ангуа метна подложката над една ограда.

— А какво дрънкаше той за някакъв си барон?

— Изобщо не го слушах.

Веселка потръпна, но не от влажния хлад.

— Както се досетих по наречието му, май и той е от Юбервалд като нас. Близо до нашите мини имаше един барон, който много мразеше някой да му се изплъзва…

— Да?…

— Цялото семейство бяха върколаци. Един от тях изяде мой втори братовчед.

Ангуа трескаво се зарови в паметта си. Спомените за някогашни трапези я измъчваха още от деня, когато каза: „Край, това не е живот!“ Джудже, джудже… Не, сигурна беше, че никога не е… А и останалите от семейството винаги се присмиваха на придирчивостта й към храната…

— Затова не ги понасям — обясняваше Веселка. — Е, някои вярват, че можели да се опитомят, но според мен вълкът си е вълк, колкото ще да е лъскава новата му козина. Те са зли поначало, не съм ли права? И всеки миг могат отново да подивеят.

— Да… Вероятно си права.

— А най-лошото е, че през повечето време са неотличими от истинските хора.