Тери Пратчет - Глинени крака

— Сега ти изглеждам такава, но като мине малко време, ще се увериш, че понякога съм същинска кучка… А, това какво е?

— Кое?

— Ами рисунката… С очите.

— Може да са две точици червена светлина — уточни добросъвестно Дребнодупе.

— Нима?

— Според мен са последното нещо, което отец Тубелчек е видял.

Ангуа се вторачи в черното квадратче и вдиша силно.

— Хм, пак ли?!

— Какво има? — стресна се Веселка.

— Откъде се носи тази миризма? — рязко попита Ангуа.

— Не е от мен! — побърза да отрече джуджето. Ангуа сграбчи малък плосък съд от масичката и го подуши.

— Аха! Същото като в музея! Откъде е?

— Най-обикновена глина. Беше пръсната по пода в стаята, където са убили стария жрец. Вероятно е паднала от нечия подметка.

Ангуа разтри малко глина между пръстите си.

— Трябва да е грънчарска глина — обясни джуджето. — И в Гилдията я използвахме. Нали се сещаш? За тигели и тям подобни. А съдейки по вида на тази, някой се е опитал да я опече, но не е налучкал подходящата температура. Нали виждаш как се рони?

— Грънци… — разсеяно промърмори Ангуа. — Познавам един грънчар…

Пак се загледа в рисунката на духчето от иконографа. „Само това не! Дано не е някой от тях…“

И двете крила на парадния вход в Хералдическата палата бяха широко отворени. Двамата нисши хералди подскачаха развълнувано около тръгващия си ефрейтор Нобс.

— Ваше превъзходителство удовлетворен ли е от посещението си при нас?

— Гнгн — изгъгна Ноби.

— Ако можем да ви бъдем полезни с още нещо?…

— Гнгн.

— Каквото се сетите?…

— Гнгн.

— Съжаляваме за случката с ботушите ви, ваше превъзходителство, но нашият хералдически змей е болнав. Когато изсъхне, лесно се изчетква.

Ноби се затътри замаяно по уличката.

— Дори ходи напето, нали?

— Е, да, почти няма съмнение, че стъпва на пети…

— Отвратително е да бъде най-презрян ефрейтор при такъв благороден произход…

Тролът Вулканчо отстъпваше заднешком, докато не се опря в грънчарското си колело.

— Нивгаш не съм правил таквоз нещо — заяви той убедено.

— Какво не си правил? — уточни Ангуа.

Тролът се поколеба.

Вулканчо беше огромен и… ами, скалист. Мъкнеше се по улиците на Анкх-Морпорк като малък айсберг и също като айсберг имаше скрити страни в живота си. Беше известен на мнозина като доставчик на… разни стоки. Почти всякакви. Не се гнусеше и от препродажба на предмети, които са сменили собственика си с излишна внезапност. Вулканчо никога не задаваше непредпазливи въпроси, защото не умееше да ги измисля.

— Ами нищо не съм направил — измъдри накрая. Отдавна се бе убедил, че всеобхватното отрицание е по-безопасно от рискованите уточнения.

— Радвам се да го чуя — изсумтя Ангуа. — А сега… я ми кажи — откъде вземаш глината?

Лицето на трола се сгърчи от усилие да предвиди в каква клопка ще го напъха подобен въпрос.

— Имам си фрактури… не, бе, фактури. Всичко съм си платил както си му е редът.

Ангуа кимна. Допускаше, че е вярно. Външността на Вулканчо подлъгваше, че той няма как да преброи до десет, без да откъсне нечия ръка, за да си послужи с допълнителните пръсти, пък и се знаеше, че има своето местенце в сложната криминална йерархия на града. Но си плащаше сметките. Ако искаш да имаш успех сред престъпниците, задължително е да се прочуеш с почтеността си към тях. Тя му показа образеца.

— Виждал ли си такава и преди?

— Хъ, глина. — Вулканчо се поотпусна. — Все нея гледам по цял ден. Да не искаш да й слагам серийни номера? Глина и толкоз. Отзад имам цели купчини. От нея се правят грънци, тухли и разни други неща. В тоя град е фрашкано с грънчари и всичките работят с глина. Ти що разпитваш за глината?

— Не можеш ли да познаеш откъде е взета?

Тролът взе парченцето, помириса го и го разтърка с пръсти.

— На туй му викаме хлабава глина — обясни дружелюбно, защото разговорът се отклоняваше от по-тревожните теми. — Боклучава, де. С нея се занимават ония дамички с грамадните обеци, дето майсторят кафеници, к’вито и с две ръце не мож ги вдигна. С доста шамот е смесена. Туй ще рече парчетийки от стари препечени грънци, ама много ситно натрошени. Тъй става по-яка. — Пак огледа парченцето. — Позагрели са го, само че не е добре изпечено.

— Нима не можеш да познаеш откъде е взета глината?

— Госпожичке, откъдето се взема глината — от земята.

Вулканчо си отдъхна — явно нямаше да задълбават в деликатни въпроси като скорошната пратка кухи статуи и съдържанието й. Както често се случва в такива положения, той реши да помогне, колкото му е по силите.