Тери Пратчет - Глинени крака

— Елате да хвърлите един поглед, значи.

Закрачи тежко пред тях. Двете дами от Стражата го последваха през работилницата, наблюдавани от две дузини недоверчиви тролове. Никой не се стреми към близко общуване с полицаи, особено ако причината да работи при Вулканчо е възможността да кротува на тихо местенце и да не се набива на очи поне няколко седмици. Мнозина идваха в Анкх-Морпорк, защото е градът на неограничените възможности, включително възможността да не ги обесят, заколят или надробят на парченца заради престъпленията, останали зад гърбовете им нейде из планините.

— Не се зазяпвай! — тихо настоя Ангуа.

— Защо? — озадачи се Веселка.

— Защото тук сме само двете, а те са поне двайсетина. И всичките ни дрехи са скроени за нормален брой ръце и крака.

Вулканчо ги изведе в задния двор на работилницата. Имаше множество наредени грънци в сандъци. Сушаха се сурови тухли в дълги редове. А под грубовато скован навес стърчаха няколко огромни купчини глина.

— Ей я на — услужливо посочи тролът. — Глина, значи.

— Наричате ли я с някаква по-особена дума, когато е струпана така? — стеснително попита Веселка и мушна с пръст глината.

— Ъхъ — потвърди Вулканчо. — На туй му викаме купчина.

Ангуа поклати глава унило. Дотук с надеждата за улики. Глината си беше глина и нищо повече. Бе се надявала да има най-различни видове.

И тогава Вулканчо даде своя неволен принос в разследването.

— Ще имате ли нещо напреки да си ходите през тая врата, моля? — смотолеви той. — Мойте бачкатори настръхват, кат ви зърнат, и требе да бракувам грънците после.

Посочи им голямата двойна врата, през която можеха да минават и каруци. Бръкна в единия джоб на престилката си и извади голяма връзка ключове.

Катинарът на вратата беше грамаден, лъскав и нов.

— Ха, точно ти ли се боиш от крадци? — подхвърли Ангуа.

— А, не си справедлива, госпожичке — засегна се тролът. — Някой потроши стария катинар, кат отмъкна нещо от двора. Май беше преди четири месеца.

— Отвратителна случка, нали? — лукаво изрече Ангуа. — Сигурно се питаш за какво плащаш данъци.

Трябваше да се признае, че в някои неща Вулканчо беше далеч по-схватлив от господин Желязнокор например. Просто се престори, че не е чул думите й.

— Нищо особено не откраднаха — смънка той и ги поведе към вратата любезно, но припряно.

— Да не са откраднали глина? — хрумна на ефрейтор Дребнодупе.

— Не струва много, ама не е хубаво — изръмжа тролът. — И се чудя що са сторили тая щуротия да откарат половин тон глина.

Ангуа се загледа в катинара.

— Ами да, странно — съгласи се разсеяно. Вратата тресна зад тях. Озоваха се в тясна пресечка.

— Представи си само, да откраднат толкова глина! — възкликна Веселка. — Той не се ли е оплакал на Стражата?

— Не ми се вярва — врътна глава Ангуа. — Осите не се оплакват от ужилване. Впрочем Детритус е уверен, че Вулканчо е замесен в контрабандата със „скалотръс“ в планините, затова само търси повод да изтърбуши всичко тук… Ех, а днес уж бях в почивка. — Отстъпи гърбом към отсрещната стена и огледа гъсто наредените шипове по оградата. — Слушай, възможно ли е да се изпече глина в пещ за хляб?

— О, не!

— Не се сгорещява достатъчно ли?

— Формата е неподходяща. Някои от грънците ще се препекат, други ще останат сурови. А защо питаш?

„Защо ли наистина? Ох, по дяволите…“

— Искаш ли да пийнем нещо? — предложи Ангуа.

— Само да не е бира — веднага отвърна Веселка. — И не ми се ходи в дупки, където трябва да пееш, докато пиеш. Или да се пляскаш по коленете.

Ангуа кимна със състрадание.

— Тоест да е някое местенце без джуджета, нали?

— Ъ-ъ…Да.

— Там, където отиваме, такъв проблем изобщо не може да възникне.

Мъглата се сгъстяваше бързо. Цял предиобед се спотайваше из улиците и зимниците, но вече се настаняваше удобно за нощувка. Надигаше се от земята, от реката, спускаше се от небето и се разстилаше като лепкаво, жълтеникаво и грапаво одеяло — реката Анкх във формата на капчици. Промъкваше се през най-малката пролука и успяваше да оцелее дори в отоплени стаи, насищайки въздуха със смъдяща очите мътилка, от която пламъчетата на свещите припукваха. А навън всеки силует сякаш надвисваше, всяка форма криеше опасност…

В мърлява пресечка на мърлява улица Ангуа само изопна рамене и бутна вратата.

Щом пристъпи в дългата, ниска и преди всичко тьмна зала, атмосферата вътре се промени забележимо. В един миг всичко се напрегна като охладен кристал, после напрежението изчезна. Хората вътре престанаха да се заглеждат.