Тери Пратчет - Глинени крака

Е, поне донякъде приличаха на хора.

Веселка застана по-близо до Ангуа.

— Какво е това място?

— Не че някой му е давал име, но ние го наричаме „Ковчезите“.

— Отвън не приличаше на гостилница. Ти как го откри?

— Не го откриваш. Някак попадаш тук, ако си на мястото си.

Джуджето се озърташе нервно. Нямаше представа точно къде са се домъкнали, само знаеше, че са някъде из лабиринта от криви улички в пазара за добитьк.

Ангуа застана пред бара. От здрача се появи по-плътна сянка.

— Здрасти, Ангуа — изгъгна с дълбок отекващ глас. — Плодов сок ли да бъде?

— Да. Леден.

— Ами джуджето?

— Ще го хапне възсуровичко — обади се някой и в мрака се разсмяха.

Звуците бяха доста чудати за слуха на Веселка.

Въображението й не успя да ги намести в нормални гърла.

— И аз ще пия плодов сок — промълви треперливо.

Ангуа си отдъхна, че Веселка изобщо не схвана смисъла на тъпата шегичка. Отвърза значката си от връвчицата и я тупна многозначително на тезгяха, после се наведе към бармана и му тикна иконографията под носа. Ефрейтор Дребнодупе още не беше сигурна дали зад бара стои човек. На стената над него имаше табела: „Не смейте да се преобразявате“.

— Игор, ти знаеш всичко, което става наоколо — изрече твърдо Ангуа. — Вчера двама старци са били убити. А преди няколко месеца от двора на трола Вулканчо е откраднат голям товар глина. Да си чул нещо?

— Че теб какво те засяга?

— Убийствата на старци са нарушение на закона. Разбира се, още много неща са нарушения на закона, затова ние от Стражата сме вечно заети. Предпочитаме обаче да се занимаваме с важните случаи. Иначе ще трябва да се захванем и с по-незначителните. Схвана ли за какво ти говоря?

Сенчестият силует обмисли думите й.

— Вървете да седнете, след малко ще ви донеса соковете.

Ангуа избра масичка в едно сепаре. Другите клиенти загубиха интерес към тях и пак се разприказваха помежду си.

— Но що за място е това?! — прошепна Веселка.

— Ами тук… на някои не им се налага да се преструват — проточи Ангуа. — На онези, които… трябва да внимават повечко как се държат. Сещаш ли се?

— Не.

Ангуа въздъхна.

— Вампири, зомбита, караконджоли, трупояди и какви ли още не. Неумре… Тоест различно живите — поправи се тя. — Всички те трябва да бъдат много предпазливи, да не плашат обикновените хора, да се вписват в средата. Така е в града. Намери си мястото, уреди си работа, не притеснявай никого и е доста вероятно пред вратата ти да не се появи тълпа с вили, колове и факли. Но понякога е приятно да попаднеш там, където останалите те познават какъвто си наистина.

Очите на Дребнодупе свикваха с мъждивата светлина и започваше да различава твърде особени форми по скамейките и столовете. Някои бяха забележимо по-едри от хората, у други изпъкваха острите уши и удължените муцуни.

— Ами онова момиче? — посочи смутено. — Тя изглежда… нормална.

— Това е Вайълит. Тя е фея на зъбчетата. До нея седи караконджолът Шлепел.

— Ъ-ъ… тук има ли върколаци?

— Един-двама.

— Мразя върколаците!

— Тъй ли?

Най-странната посетителка на заведението седеше сам-самичка до кръгла масичка. Наглед беше престаряла дама с шал и сламена шапка, украсена с изкуствени цветя. Зяпаше право пред себе си безцелно и добродушно. В тази обстановка плашеше много повече от всички наоколо.

— Тя пък коя е? — изсъска Веселка.

— Това е госпожа Гамидж.

— И с какво се занимава?

— С какво ли… Почти всеки ден се отбива да пийне нещо, търси си компания. Понякога ние… тоест те пеят с нея. Стари песни, каквито само тя си спомня. На практика е сляпа. Ако питаш дали е от неумрелите… Не. Не е вампир, върколак, зомби или караконджол. Просто една много възрастна дама.

Грамадно, космато и тромаво същество поспря до масичката на старицата и постави чаша пред нея.

— Портвайн с лимон. Да ви е сладко, госпожо Гамидж.

— Наздраве, Чарли! — дрезгаво се засмя тя. — Как е напоследък занаятът на водопроводчиците?

— Върви по мед и масло, мила — отвърна караконджолът и изчезна в мрака.

— Ама той водопроводчик ли е?! — ахна Веселка.

— Не, разбира се. Не знам кой е бил Чарли. Може да е умрял преди години. Тя обаче бърка караконджола с него, а кой ще седне да я разубеждава?

— Значи тя не знае, че тук…

— Виж какво, идвала е в заведението още когато се е наричало „Короната и топорът“. Никой не иска да й разваля удоволствието. Всички обичат госпожа Гамидж. И я… закрилят. Помагат й в някои дреболии.