Тери Пратчет - Глинени крака

Тя също се спусна и се натъкна на непреодолимо препятствие.

Врата.

Лапите не бяха подходящи за борба с дръжките на врати.

Ангуа се огледа. Никой не се мяркаше, само мъглата висеше между околните постройки.

Тя се съсредоточи и се преобрази, облегна се отмаляла на стената, докато светът престане да се върти, и натисна дръжката на вратата.

Попадна в голямо мазе. Дори със зрението си на върколак не би открила вътре нищо особено.

А трябваше да остане в човешкия си облик. Така мислеше по-ясно. За нещастие в човешкото й съзнание немалко място заемаше мисълта, че в момента е гола. Ако някой намери гола жена в мазето си, ще започне да задава въпроси. А може и да не си направи труда дори да попита „Искаш ли?…“, ами направо да мине към действия. Ангуа не се съмняваше в способността си да се справи с такова положение, но предпочиташе.да не я принуждават. Едва ли би успяла да обясни убедително раните от вълчи зъби и нокти.

Значи не биваше да губи време.

Стените бяха нашарени с големи и малки букви, до една със спретнатия почерк на големите. Бяха използвали тебешир, боя, въглен, дори длето. Редовете се кръстосваха и препокриваха, докато станат почти неразгадаеми. Тук-там личаха по няколко думи:

„..И НЕ БИВА ДА… СТОРЕНОТО ОТ НЕГО НЕ Е… ГНЯВ КЪМ СЪЗДАТЕЛЯ… ГОРКО МУ, КОЙТО НЯМА ГОСПОДАР… СЛОВАТА В… ГЛИНА ОТ НАШАТА… НЕКА МОЯТ… ДА НИ ПОВЕДЕ КЪМ СВОБ…“

Подът беше разровен, като че мнозина са кръстосвали напред-назад. Ангуа приклекна, разтърка малко пръст между пръстите си и я помириса. Лъхаше на работилници. Нямаше нужда от вълчето си обоняние, за да разбере това. Един голем не мирише на нищо освен на глина и на мястото, където работи…

Напипа парченце дърво, дълго три-четири сантиметра. Кибритена клечка без фосфорна главичка.

За броени минути откри още десет, захвърлени небрежно в ъглите. Имаше и половинка от клечка, пусната малко встрани от останалите.

Нощното й зрение отслабваше постепенно, но обонянието не се предаваше толкова лесно. Разнообразните миризми бяха още по-отчетливи по клечките. А вонята на кланица, която вече свързваше по навик с Дорфл, се усещаше само по половинката.

Седна и се загледа в купчинката дървени парченца. Тук са се събрали дванадесет създания, вършещи мръсна работа. И не са се застояли задълго. Обсъждали са нещо, както личеше по надрасканите стени. Направили са нещо с единадесет цели клечки (дали миришещият на смола голем работи в кибритена фабрика?) и с една пречупена.

После са се разотишли. А Дорфл се е запътил право към Централния участък, за да се предаде на Стражата.

Но защо?

Пак подуши отблизо половинката. Нямаше как да се заблуди за миризмата на кръв и месо.

Дорфл сам се обвини в убийство…

Ангуа плъзна поглед по изписаните стени и потръпна.

— Наздраве, Фред — вдигна халбата си Ноби.

— Утре ще върнем парите в касичката, никой няма да забележи — сам се утешаваше сержант Колън. — Пък и ние бяхме в спешна нужда, тъй де…

Ефрейтор Нобс се взираше унило в чашата си. Хората често правеха това в „Кърпеният барабан“, след като бяха задоволили изгарящата ги жажда и можеха да отделят внимание на онова, което пият.

— Сега к’во ще правя, а? — изстена Ноби. — Щом си тузар, искат да носиш разни корони, наметала и такива ми ти глупости. Сигурно ще струват цял сандък мангизи. И трябва да вършиш разни работи. — Пак надигна халбата за дълга глътка. — Благородният задлъжнява, тъй казват хората.

— Не, бе, благородството задължава — поправи го Колън. — Ъхъ. Означава да не се излагаш. Да пръскаш пари за благотворителност. Да си добър с бедняците. Да даваш старите си дрехи на градинаря, докато още стават за носене. Знам ги аз тия правила. Чичо ми беше иконом на старата лейди Селачии.

— Аз пък си нямам градинар — мрачно напомни Ноби. — И градина си нямам. Пък старите ми дрехи са на гърба ми. — Пак отпи от бирата. — Ха, значи тя си е давала вехтите роклички на градинаря, а?

Сержантът закима.

— Тъй, тъй. Човекът си беше особняк, честно казано. — Размаха ръка към съдържателя. — Рон, още две халби „Слабо светло“. — Озърна се към Ноби. Другарчето му изглеждаше по-окаяно от друг път. Трябваше да го подкрепи в бедата. — Ей, най-добре донеси две наведнъж за него!

— Наздраве, Фред.

Сержант Колън изопна вежди от учудване, когато първата халба бе изпразнена на един дъх. Ноби я остави на масата с доста неуверено движение и заломоти:

— Нямаше да е зле с торба мангизи. — Подхвана полека другата халба. — Пък аз си мислех, че няма как да станеш тузар, ако не си богат мръсник. Мислех си, че с едната ръка ти пъхат пачката, с другата ти нахлупват короната на тиквата. Щото е тъпо да си беден тузар. И от двете неща само лошото взимаш. — Довърши халбата и я тресна на масата. — Виж, щеше да ми е хубавичко да съм от простолюдието, ама да имам мангизи.